Сам Крайстър - Шифърът на Камелот

Пет минути по-късно телефонът ѝ звънва.

– Фалън.

Електронно промененят мъжки глас ѝ дава просто указание, преди да затвори.

– „Кръчмата на Джордж“ – мини през всяка стая. Ние ще те намерим.

136

ГЛАВНО УПРАВЛЕНИЕ НА ФБР, САН ФРАНЦИСКО

Боб Бийм, Деймън Спинкс и Елеонора Фрачи се взират в триизмерната карта на екрана в заседателната зала. Извръщат поглед, когато Хелена Банкс влиза и заема мястото си на дългата маса.

Бийм обяснява, че според него търсенето трябва да се съсредоточи в района източно от Сан Франциско бей.

– Този триъгълник от гъсти гори се намира на четирийсет и пет минути път с кола от ранчото, откъдето са отвлечени момичетата – прокарва ръка по екрана. – Мястото, което сме оградили, минава хоризонтално по 580 от Кастро Вали до Дъблин, после вертикално по 650 от Дъблин до Сунол, хоризонтално – през 84 до Найлс, после от Найлс по 238 обратно към Кастро. Има много обществени паркове и места, удобни за скривалища. Тук са „Хейуърд мемориал“, „Плезантън ридж“, „Рекриейшън“, „Гарин енд Драй крийк“. Това са повече от сто квадратни акра площ.

Хелена не е съгласна.

– Мисля, че сте поели в невярна посока. Ако насочите силите си тук, ще допуснете голяма грешка.

– Защо?

– Нашият геопрофил води до предположението, че похитителите са нападнали през нощта, защото са искали да шофират по-надалече, а не толкова наблизо.

– Има логика – казва Елеонора. – Те са професионалисти, затова са избрали да ударят, когато хората са най-уморени и полицейските служители са най-малобройни и слаби.

Хелена продължава:

– Смятаме, че са пътували най-малко един час. Ако са се придържали към второстепенните пътища, това ни води към парка „Шепърд каньон“. Ако са пътували ту по магистралата, ту по малките пътища, може да са стигнали и до националния парк „Маунт диабло“.

Спинск изглежда разтревожен.

– Колко е голям „Диабло“? Около двайсет хиляди акра?

– Поне – потвърждава Хелена. – Ако вземете предвид и заобикалящите го местности, стигаме до сто хиляди.

– И е високо – казва Бийм, обмисляйки идеята. – „Диабло“ е на около деветстотин метра над морското равнище; ако наемеш хижа или бунгало там, можеш да видиш приближаващите към теб от километри.

– Спряхме се на него заради Оукланд – добавя Хелена. – С Кай смятаме, че Оукланд е мястото им за евакуация. Когато всичко свърши, няма да тръгнат към международното летище в Сан Франциско, а ще се опитат да се измъкнат от Оукланд.

– Колко далече е летището от „Диабло“? – пита Елеонора.

– Шейсет и пет километра. Ще им трябва около час.

Бийм изучава картата на екрана и територията, която първоначално е маркирал. Вече не му се струва толкова убедителна.

– Добре, ще пренасочим действията си към територията, предложена от Хелена. Но чуйте ме, това не означава, че ще пренебрегнем информация, която сочи към другите зони.

– Вече помолих за снимки от камерите на моста „Сан Матео“ – казва Елеонора. – И от Бей бридж също, за всеки случай.

Спинкс има неочакван бонус за тях.

– Обадих се на приятел, който се занимава с хеликоптери в „Камп паркс“. Обеща да ни помогне, под прикритието на туристическите полети, които уж ще прави, така че ще му кажа да се оглежда и в „Диабло“.

Бийм поглежда часовника си.

– Трябва да се задвижим. Информирайте екипите за търсене и се погрижете да са тръгнали до час; ще уредя някои от нашите хора да потърсят в агенциите под наем – за коли, бунгала, къщи и каквото още има там. Всички трябва да се молим; нуждаем се от пробив, и то скоро.

137

ЛОНДОН

Мици подава десет лири на шофьора, тръгва по Бороу хай стрийт и минава през големите зелени врати, над които има надпис: „Кръчмата на Джордж – единствената оцеляла страноприемница в Лондон и дом на бурета с качествено пиво“.

Ханът представлява дълга триетажна постройка, боядисана в бяло и черно. Двата горни етажа имат дървени балкони, от които висят саксии с цветя. Мици минава през просторна павирана площадка, пълна с пиещи хора, седнали край кръгли дървени маси.

Влиза през странична врата, до която виси изображение на свети Георги, разсичащ дракон. В тесните стаички на първия етаж е пълно с хора и шумът е толкова силен, че се страхува да не пропусне звъна на телефона. Изважда го, за да види, ако има обаждане, и си проправя път през помещението с дървени пейки, които изобщо не изглеждат удобни за сядане.

И двете помещения са пълни или със забавляващи се туристи, или с пияни лондончани. Някои имат храна пред себе си, други пият на бара, а мнозина чакат тепърва да бъдат обслужени.