Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– О, боже, да!

Мадлин меко се усмихна:

– А сърцевината на идеята... онази част, която е от такова значение за теб, е...

– Семействата, децата ...

Ким отново замълча за секунда-две, сякаш разтърсена от образа, който собствената ѝ реч беше извикала в ума ѝ. След това плъзна стола назад, стана от масата и я заобиколи. Застана до френските прозорци, през които се виждаха вътрешният двор, ливадата и гората зад нея.

– Малко е глупаво, не мога да го обясня – произнесе тя с гръб към тях, – но ми е по-лесно да говоря за това права.

След това се прокашля два пъти и едва тогава продължи. Гласът ѝ едва се чуваше:

– Вярвам, че убийството променя всичко, завинаги. Ограбва нещо, което никога не може да бъде заместено. Последствията далеч надхвърлят случилото се с жертвата. Жертвата губи живота си и това е нещо ужасно, нечестно, но за този човек е край, финална точка. Отнето му е всичко, което би могло да му се случи, но той не го знае. Не изпитва чувство на загуба, нито си представя какво би могло да бъде.

Тя повдигна ръце и постави длани върху стъклото пред себе си – жест, който издаваше едновременно разтърсваща емоция и огромен опит за самоконтрол.

После продължи, вече малко по-високо:

– Жертвата не се буди в легло с една празна половина или пък в опустяла къща. Убитият не сънува, че е още жив; не той се буди с болка, осъзнал, че не е вярно. Той не изпитва гняв, от който да му прилошава, не усеща болезнената скръб от смъртта. Не гледа непрекъснато към празния стол на масата, не чува звуци, които да му напомнят за гласа му. Не гледа към гардероба, пълен с някогашните му дрехи... – Гласът ѝ ставаше все по-дрезгав и тя отново прочисти гърлото си. – Не преживява агонията... агонията да изтръгнат сърцевината на живота ти.

Подпря се на стъклото за няколко секунди, след което бавно се отблъсна от него. Обърна се към масата. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

– Знаете ли какво представлява болката фантом? Феноменът, който се получава след ампутация? Да чувстваш болка на мястото, където преди са били ръката или кракът ти. Ето това е убийството за семейството на жертвата. Все едно ги боли несъществуващ крайник – непоносима болка на място, където няма нищо.

Известно време тя стоя напълно неподвижна, загледана в някакъв свой вътрешен пейзаж. После грубо изтри с длани лицето си. Когато ги свали, в очите и гласа ѝ личеше спокойна решителност.

– За да разбереш какво в действителност представлява убийството, трябва да разговаряш със семействата. Това е моята теория, това е проектът ми, моят план. Именно той развълнува толкова силно Руди Гец – Ким си пое дълбоко въздух и бавно го издиша. – Ако не е проблем, може ли да получа още една чаша кафе?

– Мисля, че можем да го уредим – Мадлин се усмихна любезно, отиде до плота с мивката и наля вода в кафе-машината.

Гърни се беше облегнал на стола със замислено събрани длани под брадичката. В продължение на минута-две никой не каза нищо. От машината се разнесе съскане.

Ким огледа голямата кухня.

– Много е хубаво тук – отбеляза. – Много уютно и приятно. Наистина е съвършено. Олицетворение на мечтата за провинциален дом.

След като Мадлин донесе кафето на Ким, Гърни се обади първи:

– Ясно е, че влагаш много страст в това, че означава страшно много за теб. Иска ми се да ми беше толкова ясно и как мога да ти помогна.

– Кони какво те помоли да направиш?

– Да те „наглеждам“, мисля, че това беше един от изразите, които използва.

– Не е споменавала за... за други проблеми?

На Гърни му се стори, че тя се опитва да накара въпроса да прозвучи небрежно по най-детския и прозрачен начин.

– Бившият ти приятел отговаря ли на определението „проблем“?

– Казала ти е за Роби?

– Спомена името Робърт Мийс... или Монтагю?

– Мийс. Онова за „Монтагю“ е... – гласът ѝ заглъхна и тя поклати глава. – Кони смята, че ми е нужна защита. Не е вярно. Роби е жалък и ужасно дразнещ, но мога да се справя с него.

– Свързан ли е по някакъв начин с проекта ти за телевизията?

– Вече не. Защо питаш?

– Просто любопитство.

Само че какво точно му е любопитното? В какво, по дяволите, се замесвам? Защо си правя труда да слушам някаква си превъзбудена, току-що завършила студентка, която има проблеми с откаченото си бивше гадже и е седнала да ми обяснява сантименталните си представи за убийството и какъв страхотен шанс за слава ѝ се предоставя в най-долнопробната телевизия в Америка? Време е да се отдръпна от плаващите пясъци.