Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Гърни беше разпечатал от Google указания как да стигне до къщата на Ким, в случай че изгуби от поглед колата ѝ. Според тях разстоянието може да се вземе за час и четиридесет и девет минути, но по двете магистрали почти нямаше движение, а малката мазда пред него рядко намаляваше до допустимото ограничение.

Ако беше в по-добро настроение, Гърни сигурно щеше да се наслади на пътуването. Минаваха през хълмиста местност с множество ливади и горички, буйни потоци, наскоро разорани за пролетната сеитба полета, традиционни силози и боядисани в червено плевни. При състоянието му в момента тези пасторални гледки се сливаха във влажен и кален пейзаж – запустяла земеделска земя на фона на противното време. Първите впечатления от околностите на Сиракуза само подсилиха мрачните му мисли. Припомни си информация, която бе чел някъде – че градът е разположен в близост до езерото Онондага, известно като едно от най-замърсените в Америка. В ума му изскочи спомен от детството в Бронкс – спомен за Ийстчестър Бей, по чийто мрачен плавателен канал непрекъснато кръстосваха шлепове и влекачи. Заливът беше замърсено с мазут и нефтени петна продължение на Лонг Айлънд Саунд, където сякаш не можеше да вирее нищо освен гнусни водорасли и отвратителни кафяви раци – праисторически, черупчести, неядливи и щъкащи навсякъде същества, само при мисълта за които косъмчетата по ръцете му и до днес настръхваха.

Ким слезе от магистралата и Гърни я последва. Навлязоха в квартал със стари занемарени постройки, в който не се виждаха ясни маркировки за отделните зони и ограничения. Минаха покрай разнородна смесица от малки еднофамилни къщи; по-стари и просторни сгради, сега разделени на множество апартаменти; мрачни магазинчета и пустеещи открити пространства, оградени с мрежи.

На един ъгъл, където продаваха пица за вкъщи, маздата свърна в малка странична уличка и спря пред къща в стил „Арчи Бънкър“ 1, отделена от съседните две къщи от същия тип с неголеми алеи. Късчето земя пред нея, голямо колкото двоен гробищен парцел, спешно се нуждаеше от засаждане на цветя или трева. Гърни паркира зад Ким и проследи с поглед как тя излиза от малката си кола, заключва и проверява по два пъти и двете врати, преди да огледа къщата и алеята – предпазливо, както му се стори. Когато отиде при нея, му се усмихна нервно.

– Нещо не е наред ли? – попита я.

– Не, всичко... изглежда както трябва.

После изкачи трите стъпала до предната врата, която не беше заключена. От нея се влизаше само в малко предверие с други две врати. На тази вдясно се виждаха две здрави ключалки, които Ким отключи с отделни ключове. Преди да завърти дръжката на бравата, тя я дръпна здраво няколко пъти.

Отвори я и го преведе по коридора до първата стая вдясно – малка всекидневна, обзаведена само с най-необходимите мебели от ИКЕА: диван, масичка за кафе, две ниски дървени кресла с възглавници върху тях, два минималистични лампиона на стойки, поставени на пода, библиотека, метален шкаф с две чекмеджета, една по-голяма маса, която служеше за бюро, и обикновен стол с права облегалка. Подът беше покрит с поизбелял килим в земни тонове.

Гърни се усмихна любопитно:

– Какво беше това с дръжката на вратата?

– Ами... на няколко пъти ми остава в ръката, като дръпна.

– Имаш предвид, че нарочно е била отвита?

– О, да, определено! Два пъти. Първия път полицаите само хвърлиха по един поглед и решиха, че някой ми е изиграл шегичка, която не заслужава внимание. Втория път дори не си направиха труда да дойдат. На ченгето, което вдигна телефона, май му беше смешно.

– На мен не ми звучи никак смешно.

– Благодаря.

– Знам, че вече те питах, но...

– Отговорът е: „Да, сигурна съм, че е Роби“. И не, нямам доказателства. Но кой друг би могъл да бъде?

В този миг се разнесе сложна музикална мелодия – входният звънец.

– О, боже! Идеята е на майка ми. Даде ми го, когато се преместих тук. Преди имаше обикновен звънец, но тя го ненавиждаше. Само секунда.

И младата жена излезе от стаята, за да отвори вратата.

Минута по-късно се върна с голяма кутия пица и две диетични коли.

– Много са точни. Направих поръчката по мобилния телефон, докато пътувахме насам. Реших, че ще ни трябва нещо за хапване. Какво ще кажеш за пица?

– Звучи добре.

Тя постави кутията на масичката за кафе, отвори я и придърпа едно от леките кресла към масата. Гърни седна на дивана.

След като и двамата изядоха по едно парче пица и го прокараха с газираните напитки, Ким каза: