Джон Вердън: Не дърпай дявола за опашката

Младата жена кимна:

– Ясно. Е, „шегите“ станаха по-гадни. Една вечер се прибрах вкъщи късно и видях на пода в банята капка кръв... с големината на монета от десет цента. А един от липсващите ми кухненски ножове лежеше до нея.

– Божичко! – възкликна Мадлин.

– След няколко дни започнах да чувам зловещи звуци нощем. Будех се от нещо, без да мога да определя точно от какво. После чувах скърцането на дъска, след това настъпваше тишина, после долавях нещо като дишане – и пак тишина.

На лицето на Мадлин се изписа ужас.

– За апартамент ли става дума? – попита Гърни.

– Малка къща, разделена на два апартамента – на първия и втория етаж. Има и мазе. В близост до университета има много подобни долнопробни и евтини квартири в малки сгради, които се дават под наем на студентите. В момента съм единственият наемател в моята.

– Живееш там сама ? – Мадлин широко разтвори очи. – Значи си много по-смела от мен. Бих се изнесла толкова бързо, че...

В погледа на Ким проблесна гняв:

– Няма да бягам от този дребен нещастник!

– Нали си съобщила за тези случки на полицията?

Последва кратък горчив смях:

– Естествено. Кръвта, ножа, шумовете през нощта. Ченгетата идваха в къщата, оглеждаха, проверяваха прозорците. Личеше им, че са отегчени до смърт. Всеки път, когато им се обадя и им кажа името и адреса си, буквално виждам каква физиономия правят. Пределно ясно е, че ме смятат за параноична досадница. Маниачка, търсеща внимание. Онази откачена пикла, дето само преувеличава проблемите с приятеля си.

– Предполагам, че си сменила ключалките? – меко попита Гърни.

– Два пъти. Нищо не се промени.

– И смяташ, че Роби Мийс е виновен за цялото това... сплашване?

– Не смятам. Сигурна съм.

– И откъде си толкова сигурна?

– Само да го бяхте чули... Тонът му, обажданията, след като го изхвърлих... И как ме гледаше, когато се разминавахме в университета... Щяхте да ме разберете. Същото странно усещане. Не знам как да го обясня, но онези случки... И те бяха така зловещи и противни като самия Роби.

В настъпилата тишина Ким обви длани около чашата с кафе. На Гърни му се стори, че позата ѝ много напомня онази преди малко, когато бе застанала пред френските прозорци и бе опряла ръце на стъклото. Емоция и контрол.

Помисли си за темата на предаването ѝ, за акцента върху болката, която убийството предизвиква. В казаното от нея имаше истина. В някои случаи раната, нанесена от убиеца, беше като дупка, зейнала в семейството. Оставяше съпруга или съпругата, децата и родителите самотни и неутешими, изпълваше живота им с тъга и гняв.

В други случаи имаше твърде малко тъга или каквато и да било емоция. Гърни беше виждал много подобни случаи. Мъже, които живееха грозно и умираха грозно. Дилъри на наркотици, сводници, закоравели рецидивисти, подрастващи гангстери от улични банди, които си играеха на видеоигри с истински пистолети. Човешкото падение беше поразително. Понякога сънуваше сън, винаги един и същ, със сцена от концентрационните лагери. Булдозер, който избутва в широк изкоп приличащи на скелети тела. Изрива ги, все едно са пластмасови манекени. Все едно са чакъл.

Седеше, загледан в напрегнатата тъмноока млада жена, която се бе наклонила напред и все още стискаше изстиналата чаша, а лъскавата коса, закриваше голяма част от лицето ѝ.

После се извърна към Мадлин с въпросителен поглед.

Тя леко сви рамене, устните ѝ трепнаха в едва забележима усмивка. Сякаш го подканяше да действа.

Погледна отново към Ким:

– Добре. Хайде да се върнем към основния въпрос. С какво мога да ти помогна?

Оказа се, че това, което иска Ким, е Гърни да я последва до апартамента ѝ в Сиракуза, където са всички материали, свързани с проекта. Идеята бе той да ги види лично: кореспонденцията с потенциалните кандидати, двете предварителни интервюта, които беше провела и предала като част от предложението си, плановете за предстоящите интервюта, договора с Руди Гец от РАМ ТВ, концепцията за общото позициониране и промоционалното копие на поредицата, които беше подготвила. Така той щеше да има възможност да разгледа всичко, да добие представа за проекта, да ѝ каже кое според него звучи истинно и кое – не.

Гърни не изпитваше почти никакво желание да шофира до Сиракуза, което впрочем важеше за повечето от нещата, които вършеше през последните месеци, не че вършеше много. Но си даде сметка, че това е най-бързият начин да се отърве от задължението си към Кони Кларк. Щеше да отиде, да хвърли едно око, да си каже мнението. Така дългът ще е изпълнен. „Голямата услуга“ към Кони ще е факт. А той ще може да пропълзи обратно в бърлогата си.