Джон Вердън - Не заспивай

Тя стоеше и трепереше под лунната светлина между две огромни ели на брега на замръзналото езеро. Не помнеше друг път да ѝ е било толкова студено и да е изпитвала толкова силен страх. При самия вид на пълната месечина над назъбените силуети на дърветата я побиваха тръпки. Провисналите клони приличаха на разкривени ръце, които всеки момент можеха да се пресегнат и…

„Не! Стига!“ — помисли си и тръсна глава. Сегашният ѝ проблем бе достатъчно ужасяващ и без развихрената ѝ фантазия.

В далечината чу бръмчене от приближаващ се мотоциклет — първо по стария черен път, после по криволичещата алея надолу към езерото. Колкото повече се усилваше звукът, толкова повече се засилваше зловещото чувство, стегнало гърдите ѝ.

Най-сетне през дърветата тя зърна светлината на фаровете и чувството се усили почти до паника. Машината излезе на открития участък между боровете и извисяващите се черни ели.

Спря пред нея и изгаси двигателя. Стъпи стабилно, разкрачен, за да задържи тежкия мотоциклет — на големия му брат, от когото го беше взел без разрешение.

Тя различи няколко снежинки в разрошената му коса. Не беше сигурна дали забеляза на лицето му реална тревога, или само си въобразява, защото очакваше да види такова изражение. По-рано, когато му се обади, не спомена, че е спешно, но знаеше, че гласът ѝ звучи уплашено и нетърпеливо. Луната се извисяваше зад него и макар тя да не виждаше лицето му, беше сигурна, че той я гледа напрегнато и чака с трепет да чуе причината за тази неочаквана среща.

Чуваше дишането му, дори ѝ се стори, че чува тупкането на сърцето му. Но това бе невъзможно. Навярно нейното сърце — собственият ѝ пулс, отчаяно кънтеше в ушите ѝ.

Беше подготвила онова, което искаше да му каже, репетирала го бе сто пъти по-рано вечерта, но сега, на това зловещо място, гласът ѝ изневери.

— Какво? — попита той. — Какво има?

Гласът му бе рязък — досега не го беше чувала такъв.

Тя прехапа устни, пое си плахо въздух и изрече думите с едва доловим шепот.

Момчето си пое дълбоко дъх, но не каза нищо.

Тя се запита дали я е чул — почти се надяваше да не е.

Един облак бавно започна да закрива луната.

След малко… или много (тя съвсем изгуби чувство за време) той пак запали мотоциклета, рязко даде газ и с бясна скорост се понесе по заледеното езеро. Ревът на двигателя разцепи мразовития въздух. Хромираният ауспух, лъщящ на лунната светлина, бе единственото, което се виждаше в мрака.

Изведнъж в далечината, насред езерото, затихващото бръмчене на мотора бе заглушено от ужасяващ трясък; после втори, трети — пропукването на леда под тежката машина звучеше като бърза поредица от изстрели. Чу се смразяващ кръвта плисък… съскане от потъването на нагорещения мотор… и накрая — тишина.

Облакът бе заличил всяка следа от луната.

Настъпи пълен мрак. Абсолютна тишина. Нямаше светлина. Нямаше мисъл. Нямаше надежда. Нямаше чувство.

Внезапно — писък. Издигна се като пробуждащ се за живот звяр, неспиращ.

Миг по-късно тя осъзна, че писъкът се изтръгна от нейните гърди.

Поведението на бодливото свинче изглеждаше нелогично.

Имаше нещо дълбоко смущаващо в безцелното му движение — смущаващо поне за Дейв Гърни.

В тази мразовита декемврийска утрин той седеше при големия прозорец на хола и зяпаше редицата голи дървета в северния край на старото пасище. Вниманието му беше съсредоточено върху едно конкретно дърво. Едно необичайно дебело бодливо свинче сновеше напред-назад върху един от долните клони — бавно, без да спира, привидно безцелно.

— Кои ще вземеш? — попита Мадлин, застанала на входа на хола.

В едната си ръка държеше чифт снегоходки традиционна изработка, от сурова кожа и дърво, а в другата — съвременен модел от метал и пластмаса. Късата ѝ тъмна коса имаше онзи хаотичен вид, който придобиваше, когато тя решеше да тършува в ниското таванско помещение или в килера.

— По-късно ще реша.

Планираха неколкодневна екскурзия в една планинска хижа в Грийн Маунтинс, щата Вермонт, където мислеха да правят преходи със снегоходки и ски. В масива Катскил, където живееха, тази година още не беше навалял сняг, а Мадлин обожаваше зимните спортове.

Тя кимна към прозореца:

— Още ли зяпаш нашия малък гостенин?

На Дейв му хрумнаха няколко възможни отговора. Реши да не споделя приликата, която намираше между бодливото свинче и един флегматичен, полуизкуфял гангстер, когото бе познавал в Ню Йорк.