Дейв отново погледна през прозореца.
— Опитвам се да разбера какво прави.
Мадлин остави снегоходките до стената, дойде при него и се загледа за няколко секунди в бодливия гризач, щуращ се върху клона.
— Може би прави някакво нормално нещо за бодливо свинче — предположи. — Същото, което правеше вчера. Какъв е проблемът?
— В това, което прави, няма никаква логика.
— Може би за него има логика.
— Освен ако не е лудо. Или се преструва на лудо, а това е малко вероятно. Гледай само. Много бавно отива до края на клона. После, много колебливо, се обръща. И се връща по пътя, по който е дошло. Само хаби енергия… За какво?
— Всяко нещо ли трябва да има обяснение?
— Всяко нещо в крайна сметка има обяснение. И в този случай бих искал това обяснение да е нещо различно от бяс.
— Бяс? Защо мислиш така?
— Бесът причинява смущения в поведението.
— Сигурен ли си, че бодливите свинчета боледуват от бяс?
— Да. Проверих. Ще сложа няколко камери за следене на дивеч, за да разбера къде отива и какво прави, когато не се щура върху онзи клон.
Тя направи гримаса — дали смутена, дали скептична, Дейв не можа да определи.
— Камери за следене на дивеч — обясни. — Външни камери за наблюдение. С датчици за движение.
— Камери за наблюдение? Бога ми, Дейвид, най-вероятно животинчето просто си живее обичайния живот на бодливо свинче. А ти го третираш, сякаш… извършва престъпление. — Тя замълча за миг. — Чакай, откъде ще вземеш такива камери?
— От Джак Хардуик. Той има купища.
Дейв реши да не ѝ напомня, че камерите бяха останали от един негов неосъществен план с Хардуик, който бяха замислили във връзка с едно скорошно убийство — случая „Питър Пан“. Но съдейки по мрачното ѝ изражение, нямаше нужда да ѝ припомня. В опит да извади разговора от пропастта на мрачните спомени той добави:
— Щом видя как се държи животното, когато е на земята, ще получа по-добра представа какво се случва.
— Не мислиш ли, че малко пресилваш нещата?
— Освен ако проклетата причина не е бяс.
Тя го изгледа с един от онези продължителни погледи, които Дейв никога не знаеше как да разтълкува, и заяви:
— Заминаваме за Вермонт вдругиден.
— И какво?
— Кога мислиш да направиш това нещо с камерите?
— Колкото може по-скоро. Веднага щом ги взема от Хардуик. Дори ще му се обадя още сега.
Непроницаемият поглед се смени със загрижено изражение.
— А кога ще си събираш багажа?
— За бога, заминаваме само за три дни.
— Четири.
— Каква е разликата?
Когато Дейв излизаше от хола, за да вземе телефона, Мадлин извика след него:
— Не ти ли хрумна, че бодливото свинче може да е съвсем безобидно и че причината да снове напред-назад върху клона изобщо не ти влиза в работата?
Половин час по-късно утринното слънце се беше издигнало доста високо над източния хребет. Лъчите му преминаваха косо през кристалчетата скреж в сухия, мразовит въздух и ги караха да блестят като микроскопични искри.
Равнодушен към това явление, Гърни стоеше до плъзгащия се прозорец на къта за хранене в кухнята. Гледаше към долната ливада и червената плевня — мястото, където тесният селски път задънваше в двайсетдекаровото им имение (бивша планинска ферма, но изоставена след краха на млечната промишленост в тази част на щата).
Когато се пенсионираха и решиха да напуснат големия град, двамата с Мадлин се преместиха в тази пасторална част на планините Катскил, защото красивите гледки тук спираха дъха въпреки икономическата депресия. Ентусиазмът на Мадлин бе очевиден от самото начало. Енергична и влюбена в природата, съпругата му се чувстваше като у дома си далеч от цивилизацията и това личеше по неподправената ѝ радост от самото пребиваване на открито — независимо дали кара кану, бере боровинки или просто се разхожда по стари горски пътеки. Нагаждането към новата ѝ среда за нея бе лесен и безгрижен процес.
Близо три години по-късно Дейв все още се опитваше да се адаптира.
Но не този проблемен понякога въпрос го тревожеше в момента. Дейв размишляваше върху обезпокоителния разговор, който бе провел с Джак Хардуик.
Когато се обади, Джак звучеше доста любезно, без обичайните заядливи шеги. Тонът му беше толкова добронамерен, че Гърни очакваше тази пародия на сърдечност всеки момент да бъде прекъсната от някоя цинична забележка. Това обаче не стана. Хардуик веднага се съгласи да му даде две от камерите за наблюдение — и не само да му даде, а лично да му ги докара. И не само да ги докара, а да го направи незабавно.
Читать дальше