Джон Вердън - Не заспивай

Дейв отново погледна през прозореца.

— Опитвам се да разбера какво прави.

Мадлин остави снегоходките до стената, дойде при него и се загледа за няколко секунди в бодливия гризач, щуращ се върху клона.

— Може би прави някакво нормално нещо за бодливо свинче — предположи. — Същото, което правеше вчера. Какъв е проблемът?

— В това, което прави, няма никаква логика.

— Може би за него има логика.

— Освен ако не е лудо. Или се преструва на лудо, а това е малко вероятно. Гледай само. Много бавно отива до края на клона. После, много колебливо, се обръща. И се връща по пътя, по който е дошло. Само хаби енергия… За какво?

— Всяко нещо ли трябва да има обяснение?

— Всяко нещо в крайна сметка има обяснение. И в този случай бих искал това обяснение да е нещо различно от бяс.

— Бяс? Защо мислиш така?

— Бесът причинява смущения в поведението.

— Сигурен ли си, че бодливите свинчета боледуват от бяс?

— Да. Проверих. Ще сложа няколко камери за следене на дивеч, за да разбера къде отива и какво прави, когато не се щура върху онзи клон.

Тя направи гримаса — дали смутена, дали скептична, Дейв не можа да определи.

— Камери за следене на дивеч — обясни. — Външни камери за наблюдение. С датчици за движение.

— Камери за наблюдение? Бога ми, Дейвид, най-вероятно животинчето просто си живее обичайния живот на бодливо свинче. А ти го третираш, сякаш… извършва престъпление. — Тя замълча за миг. — Чакай, откъде ще вземеш такива камери?

— От Джак Хардуик. Той има купища.

Дейв реши да не ѝ напомня, че камерите бяха останали от един негов неосъществен план с Хардуик, който бяха замислили във връзка с едно скорошно убийство — случая „Питър Пан“. Но съдейки по мрачното ѝ изражение, нямаше нужда да ѝ припомня. В опит да извади разговора от пропастта на мрачните спомени той добави:

— Щом видя как се държи животното, когато е на земята, ще получа по-добра представа какво се случва.

— Не мислиш ли, че малко пресилваш нещата?

— Освен ако проклетата причина не е бяс.

Тя го изгледа с един от онези продължителни погледи, които Дейв никога не знаеше как да разтълкува, и заяви:

— Заминаваме за Вермонт вдругиден.

— И какво?

— Кога мислиш да направиш това нещо с камерите?

— Колкото може по-скоро. Веднага щом ги взема от Хардуик. Дори ще му се обадя още сега.

Непроницаемият поглед се смени със загрижено изражение.

— А кога ще си събираш багажа?

— За бога, заминаваме само за три дни.

— Четири.

— Каква е разликата?

Когато Дейв излизаше от хола, за да вземе телефона, Мадлин извика след него:

— Не ти ли хрумна, че бодливото свинче може да е съвсем безобидно и че причината да снове напред-назад върху клона изобщо не ти влиза в работата?

Половин час по-късно утринното слънце се беше издигнало доста високо над източния хребет. Лъчите му преминаваха косо през кристалчетата скреж в сухия, мразовит въздух и ги караха да блестят като микроскопични искри.

Равнодушен към това явление, Гърни стоеше до плъзгащия се прозорец на къта за хранене в кухнята. Гледаше към долната ливада и червената плевня — мястото, където тесният селски път задънваше в двайсетдекаровото им имение (бивша планинска ферма, но изоставена след краха на млечната промишленост в тази част на щата).

Когато се пенсионираха и решиха да напуснат големия град, двамата с Мадлин се преместиха в тази пасторална част на планините Катскил, защото красивите гледки тук спираха дъха въпреки икономическата депресия. Ентусиазмът на Мадлин бе очевиден от самото начало. Енергична и влюбена в природата, съпругата му се чувстваше като у дома си далеч от цивилизацията и това личеше по неподправената ѝ радост от самото пребиваване на открито — независимо дали кара кану, бере боровинки или просто се разхожда по стари горски пътеки. Нагаждането към новата ѝ среда за нея бе лесен и безгрижен процес.