Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

Има дни, в които да бъдеш Дяволът е предимство. 7 ноември 1997 г. започна като един от тези дни и завърши по съвсем различен начин.

— … така че щях да отлетя за Станфорд за абитуриентския й бал, но вечерта преди полета тя ми каза, че има друг кавалер и не иска никога вече да ме види. Бяхме заедно почти две години.

Момчето, седнало до мен на бара в кафенето, прокара пръсти по буквите на бейзболната си шапка със знака на университета Джордж Вашингтон. Хвърлих скришом поглед към часовника си и осъзнах, че закъснявам за конферентния разговор с един „свободно избран“ южноамерикански диктатор. И въпреки всичко, това развлечение тук бе прекалено примамливо, за да му устоя.

— Вече не мога да спя, не мога да ям — продължи той. — Успехът ми е за боклука. Вероятно този семестър ще се проваля на изпитите.

— Мислил ли си да потърсиш професионална помощ? — попитах го.

— Да, ходих при един психиатър. Даде ми някакви антидепресанти, които не ми помогнаха, така че спрях да ги вземам.

Можех да помириша отчаянието на младежа — сладко и натрапчиво, като току-що изгасена свещ. Нуждаеше се от напътствие. А аз знаех подходящото за него.

— Възможно ли е твоето гадже просто да не разбира колко много я обичаш?

— Как би могла, след като напълно ме отряза? Смени си телефонния номер, имейл адреса, връща писмата ми обратно без дори да ги е отворила — той притисна основата на носа си. — Все едно е мъртва.

— Може би трябва да й изпратиш съобщение, което не би могла да пренебрегне.

Силно зачервените му зелени очи срещнаха моите, после погледна през рамото си към прозореца.

— Исках да отида в църквата от другата страна на улицата, но беше толкова отдавна, когато ходих на литургия за последен път, че си помислих, че Бог не би си спомнил за мен. Така че седнах тук и Го помолих за някакъв знак — отново ме погледна. — Тогава се появи ти. Реших, че ти си този знак. Затова ти разказах всичко това, въпреки че не знам дори кой, по дяволите, си ти.

— Изглеждаше разтревожен.

— Да, и ти ме попита какво не е наред, а това беше страхотно. Повечето хора дори не забелязват — момчето поседя мълчаливо и потърка наболата си брада, след което внезапно посегна към раницата си и извади шишенце с хапчета. — Запазих тези. Имам останали за три седмици. Мислиш ли… Имам предвид, мислиш ли, че ще е достатъчно?

— Достатъчно за какво?

— Достатъчно… за да изпратя съобщение — палецът му си играеше с ръба на обезопасената капачка.

— Не знам много за подобни неща — казах аз. — Въпреки това със сигурност знам, че жените са отявлени романтички.

— Аха. Гаджето ми обичаше онзи филм за Ромео и Жулиета — знаеш го, онзи с хлапето от Титаник — той спря да си играе с капачката и ме погледна. — Хей, мислиш ли, че ако тя знае, че аз съм… Имам предвид, ако си помисли, че аз съм…

Решителният момент настъпи. Беше време да си тръгвам.

— Съжалявам, че трябва да прекъснем така — казах аз. — Налага се да се връщам в офиса.

Платих за кафето си и купих бутилка изворна вода, докато момчето люлееше шишето с хапчетата и се взираше унесено в стената.

— Надявам се всичко да се оправи.

— Благодаря, че ме изслуша, човече. Много ми помогна.

Вече изглеждаше спокоен и когато протегнах ръка за довиждане, той здраво я стисна.

— Сигурен съм, че ще разбере посланието.

Обърнах се и излязох, като оставих бутилката върху плота.

По-късно този ден, Велзевул и Мефистофел се обадиха, за да ми кажат, че излизат на лов за нежна млада женска плът. В петък вечер в Джорджтаун това означаваше пътуване до „Мансардата“. Пазарът за месо на сцената в клуба бе започнал да ме отегчава, но реших да им угодя още веднъж.

Докато чаках да пристигнат, написах още една част от последния си концерт за пиано. Сега, когато натовареният сезон на Хелоуин приключи, бе време да си намеря друг композитор, когото да тормозя. Планирах да издиря някой гладуващ, неизвестен музикант, свирещ в порутен бар, да заразя съзнанието му с една от моите мелодии и след това да наблюдавам как съня вече никога не го спохожда. Щеше да полудее и евентуално да се самоунищожи, но не и преди това да даде на света една творба с велика красота и ужас. Творба, която би разтърсила вярата на човечеството из основи.

— Готов ли си вече или какво?

Велзевул се бе облегнал на рамката на вратата с вирната глава.

— Закъсня — казах аз.