Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

— Изненадан си.

Той се оттласна и седна напреко на скамейката пред пианото с лице към мен.

— Къде е Мефистофел?

— Отвън, конти се пред огледалото във фоайето ти.

Произнесе „фоайе“ с преувеличен френски акцент.

— Мисли, че може да има някое влакънце по якето си.

Преди да успея да затворя капака на пианото, Велзевул изсвири една забързана версия на „Chopsticks“ на минорните клавиши.

— Обичам тази мелодия — той приглади немирен кичур руса коса под бейзболната си шапка, която носеше на обратно и леко под ъгъл.

Хвърлих поглед към провисналите му панталони и дънково яке.

— С тези дрехи изглеждаш като че ли си на дванадесет.

— Хей, това е модата. Всички студентски гъзарчета носят такива в наши дни.

Знаех, че използва „студентски гъзарчета“ като израз на симпатия. Той бе все пак техния крал.

Излязохме във фоайето, за да намерим Мефистофел. Лицето му бе на сантиметри от голямото огледало и изглежда изучаваше зъбите си.

— Космите в носа ми да не са станали прекалено дълги? — попита ме той.

Избутах го с рамо и застанах пред него, за да си среша косата.

— Много съм добре, благодаря, а ти?

— Ъ? О, съжалявам, Луцифер. И как е Ваше Най-несвято Величество в тази прекрасна вечер? — Мефистофел се поклони и целуна върха на ботуша ми.

Усмихнах се на изпълненото му със сарказъм раболепие. Искреното угодничество нямаше място в моите редици.

— Хей, Лу — каза Велзевул. — Знам, че питам всеки път, когато излизаме, но…

— Не, не може да си по-висок от мен, дори и за една вечер — погледнах Мефистофел. — Нов костюм?

— Познаваш ме — каза той.

Мефистофел изгаряше дрехите си, след като ги облечеше веднъж. Дори лицето му се променяше леко според капризите на модата. През изминалите двадесет години, кожата му ставаше по-тъмна, носът по-широк, а косата — по-остра. „Нещо като Майкъл Джексън, но на обратно“, би казал той.

Напуснахме апартамента и слязохме във фоайето. Докато пиколото отиде да докара колата ми, ние излязохме от сградата, за да изчакаме отвън.

— Вярвам, че сте имали продуктивни дни — казах аз.

Велзевул извади една монета от джоба си:

— Девалвирах стойността на валутата на една страна от Третия свят — той разтопи монетата в ръката си. — Май беше Бангладеш. Или може би Барбадос. Все ги бъркам.

— Аз пък хакнах файловете за проучване и развитие на Министерството на отбраната — каза Мефистофел. — Преподредих някои от чертежите за нова система за ракетни снаряди. Сега вече не е чак толкова безопасна.

— Не е зле — казах. — А аз вдъхнових едно самоубийство днес.

— Мамка му! — Велзевул дръпна ръката ми. — Ти малка, късметлийска змия.

— Сякаш тези хора сами идват при теб! — оплака се Мефистофел. — Бих искал да ми падне в ръцете сладък проект като този. Търся навсякъде и проклет да съм, ако мога да намеря.

— Затова не можеш да ги намериш — отговорих аз. — Спри да търсиш и отчаянието ще те намери, когато най-малко очакваш. Точно като любовта.

Всички гръмко се засмяхме при тази идея. Велзевул започна да пее пародия на хита на Моутаун 2„You Can’t Hurry Love“ 3. Мефистофел също се включи.

Паркирах колата на седем пресечки от клуба. Дори и нашите способности не можеха да помогнат да си намерим свестни места за паркиране на Дюпонт Съркъл 4в петък вечер.

Тълпата несъзнателно се отдръпна настрани, щом тръгнахме надолу по тротоара. Пред магазин за обувки група млади жени, които зяпаха витрината, се обърнаха и във втренчените им погледи проблесна някакъв смътен спомен. Усмихнах се на високата брюнетка, тази, с която се бях забавлявал преди месеци.

— Беше през юли, нали? — попита Мефистофел.

— Четвърти юли — каза Велзевул. — Запознахме се с тях в мола, а после се чукахме по време на фойерверките. На твоя балкон, нали, Лу? Човече, каква гледка беше! Обичам този град!

Докато ги подминавахме, жените само примигнаха, сякаш не си спомняха любовната ни връзка, което, разбира се, бе вярно. След случаен набег в живота на някой смъртен, ние оставяхме у него само неясна тревожност, но не и спомени.

Минахме край едно двойно табло до някаква алея. Върху него ръчно написан постер гласеше: ТАЗИ ВЕЧЕР ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЖИВО В „ПЕЩЕРАТА“: „ЕВАНГЕЛИЕТО СПОРЕД БЛУСА“. Имаше насочена към алеята стрелка.

— Чакайте — казах аз.

Велзевул заподскача от крак на крак.