Сандра Браун - Сделка с дявола

Мъжът беше пиян, а на нея й трябваше точно такъв. Наблюдаваше го през гъстата мъгла от дим и прахоляк, изпълнила кръчмата. Седеше на бара, стиснал в ръка нащърбена чаша с мътна тъмнокехлибарена напитка, и сякаш не забелязваше колко често я надига към устните си. Беше опрял крака на пречката на столчето, главата — хлътнала между приведените рамене, а лактите — подпрени на мазния плот.

Кръчмата бе пълна с войници и жени, които ги забавляваха в стаите отгоре. Скърцащите вентилатори, висящи от тавана, се въртяха някак уморено, без да разсейват гъстия облак тютюнев дим. Миризма на евтин парфюм се смесваше с вонята от мръсните тела на мъжете, прекарали дни наред в джунглата.

Отвсякъде долиташе смях, но настроението не бе радостно. Очите на войниците не се усмихваха. В тяхното веселие прозираше отчаяние. Забавляваха се с ожесточение, както вършеха и всичко останало. Повечето бяха млади яки навъсени мъже, чийто живот протичаше на ръба между живота и смъртта. Много от тях носеха униформата на военния режим в страната. Всички гледаха свирепо — и местните войници, и наемниците чужденци. В усмивките им се таеше враждебност.

Мъжът, когото Кери избра, не правеше изключение. Личеше, че е американец. Под ръкавите, навити над лактите, изпъкваха добре оформени мускули. Рошавата му коса стигаше до яката на ризата. Брадата му бе набола, което би могло да се окаже както предимство, така и недостатък при изпълнението на нейния план. Предимство, понеже така по-лесно щеше да скрива лицето си, а недостатък, тъй като малко войници от редовната армия биха посмели да ходят небръснати. Президентът държеше офицерите му да са спретнати.

Е, трябваше да рискува. Този мъж бе й се сторил най-подходящ. Изглеждаше не само най-замаян от алкохола, но и най-пропаднал — ако изобщо можеше да се говори за различна степен на почтеност сред посетителите в тази кръчма. След като изтрезнееше, лесно щеше да го подкупи. Но най-напред й предстоеше да го измъкне оттук. Навярно всеки момент немарливият шофьор на военния камион, оставил ключовете на арматурното табло, щеше да открие, че са изчезнали и да започне да ги търси.

Кери напредваше към бара, като се стараеше да избегне сблъсъка с двойките, танцуващи под звуците на гърмящата музика. Извръщаше очи от онези, които бяха прекалено погълнати от страстта, за да търсят уединение.

Беше прекарала почти цяла година в Монтенегро и вече смяташе, че нищо не е в състояние да я изненада. В страната бушуваше кървава гражданска война, а войната често превръща човешките същества в зверове. Въпреки преживяното Кери се изчерви, като видя какво вършат някои от двойките, без да се прикриват. Стисна зъби и се съсредоточи върху целта на посещението си. Колкото повече се приближаваше до мъжа на бара, толкова повече се убеждаваше, че тъкмо той й е необходим.

Отблизо изглеждаше дори още по-страшен. Не пиеше за удоволствие, а гневно изливаше алкохола в гърлото си. Тук го бе довело не желанието да се забавлява, а потребността да намери отдушник за яда си. А може би искаше да изтрие от съзнанието си неприятен спомен? Дали някой не го бе изиграл? Кери се надяваше това да е причината. Ако го бяха измамили с пари, щеше по-лесно да се съгласи на сделката.

Над колана му стърчеше пистолет, а в калъф на бедрото бе пъхнато дълго, всяващо страх, мачете. До стола си бе оставил три брезентови торби — толкова пълни, че се опъваха по шевовете. Кери потрепери при мисълта за разрушителната сила на оръжията, които се намираха вътре. Навярно по тази причина мъжът пиеше сам и никой не го закачаше. В подобни заведения често избухваха скандали между буйните, изгарящи от желание да се сбият, войници. Но очевидно никой не би заприказвал и дори не би обезпокоил този, който седеше на последното столче пред бара.

За нещастие то бе най-отдалечено от изхода. Налагаше се да завлече своя избраник чак до вратата. Трябваше да действа убедително, за да го накара да тръгне с нея. Пое дълбоко дъх и се настани на съседното столче. Профилът на мъжа бе като изсечен в гола скала. В чертите му нямаше и следа от доброта, нито пък от състрадателност.

— Може ли едно питие, господине? — заговори го тя.

Сърцето й се блъскаше в гърдите, усещаше устата си пресъхнала, но съумя да се усмихне подкупващо. Докосна леко ръката му. Реши, че не я е чул, понеже остана вторачен в празната чаша. Но тъкмо когато се канеше да повтори думите, той се обърна и насочи вниманието си към ръката, която лежеше върху неговата.