Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

— И аз се плаша.

Небето беше пронизващо сиво-синьо, когато влязох в Дъ Мол 8в неделя следобед. Лъчите на слабото ноемврийско слънце се процеждаха през прозрачните облаци.

Намерих я на една скамейка близо до Езерото на отраженията от страната на Мемориала Линкълн. Четеше последния брой на вестника на левицата The Nation, а повдигнатите й колене служеха едновременно като поставка за вестника и бариера срещу лекия ветрец. Исках да запомня тази гледка — нея, вглъбена и забравила за всичко около себе си, затова изчаках, преди да я приближа. Всеки трийсет секунди или там някъде, тя затъкваше един и същ изплъзнал се кичур черна коса зад лявото си ухо. Гледах я, докато желанието да ме погледне стана прекалено силно, за да чакам повече.

— Ти си вторият човек в този град, който чете този вестник — казах аз.

Тя вдигна поглед.

— Мисля, че другият се премести в една комуна извън Пукипси 9миналата седмица. Може би ще ни изпрати картичка.

Отвърнах на усмивката й.

— Здрасти.

— Здрасти — посочи скамейката. — Ще седнеш ли?

Седнах. Докато изучаваше лицето ми, тя се намръщи.

— Не ме разбирай погрешно, но изглеждаш много по-възрастен днес, отколкото изглеждаше снощи.

— Когато излизам вечер, предпочитам да ме виждат като през лека мъгла, подобно на някоя застаряваща филмова звезда.

Всъщност бях прибавил няколко дребни бръчици в ъгълчетата на очите и устата си, достатъчно правдоподобни за един почти тридесетгодишен мъж.

— Би трябвало да се придържаш към реалността. Отива ти — вдигна ципа на якето си още малко нагоре. — Но вероятно често чуваш това.

— Какво да чувам често?

— Как каза, че ти е името?

— Лу — протегнах ръка. — Луис Карвало. А ти си?

Тя се поколеба, после стисна ръката ми.

— Джана. Джана 10О’Кийфи. Пише се с три срички, но се произнася като две.

— Джана. Това е интересно име.

— Да. Аз съм част от поредица.

— Как така?

— Имам трима по-големи братя — Матю, Маркъс и Люк 11.

— А, разбирам.

— Да, когато се оказало, че ще съм момиче, родителите ми не могли да решат кое би било по-лошо за мен — да се чувствам извън отбора или да се чувствам глупаво. Избрали второто. Сега сме хронични католици и хронично сладки. Като проклета циркова трупа.

— Поне не таиш горчиви чувства.

— Да. Съжалявам — Джана нави вестника си. — Вбесявам се, когато чета какви ги вършат онези идиоти от Капитолия тази седмица. Но май не те познавам достатъчно дълго, за да ти говоря за политика.

— Очевидно отскоро живееш във Вашингтон, щом си мислиш, че две минути и половина са твърде кратко време, за да си говорим за политика.

— Достатъчно дълго съм живяла тук. Това е проблема с този град. Или те сдъвква и изплюва, или те завладява и те променя докато станеш толкова повърхностен, колкото са всички останали. И в двата случая те унищожава.

— Почивен ден е все пак — взех вестника от ръцете й. — И знаеш ли за какво са почивните дни?

— Не. За какво?

— За дебелеене.

— Моля?

— Така че, когато копелетата започнат да те дъвчат — казах аз, — накрая все пак да остане нещо от теб.

Джана си взе обратно вестника.

— За какво да остане?

— За каквото ти харесва.

— За каквото ми харесва? — тя прибра вестника в якето си и се огледа. — Обичам сладолед. Хайде да си вземем.

Докато се шляехме по тротоара, крадешком хвърлях поглед към лицето й. Енергия струеше от всяка нейна пора. Имах усещането, че по някакъв начин тя потискаше тази сила. Може би това бе изплашило останалите.

— Имаш право — каза тя. — Неделя следобед е, а аз все още не съм се успокоила достатъчно след напрегнатата седмица. Предполагам, че вече е загубена кауза.

— Никога не е прекалено късно да си починеш. И ако днешния ден не ти е достатъчен, просто трябва веднага да си вземеш отпуска.

— Отпуска? Невъзможно е.

— Не е невъзможно — казах аз. — Помисли. Напълно е възможно след два часа да сме на борда на някой самолет за Бермудите.

Тя спря.

— Майтапиш се.

— Просто казвам, че е възможно и че единствената пречка да го направиш са бариерите, които сама си поставяш.

— Но ние току-що се запознахме!

— Тогава просто ще си вземем сладолед.

Продължихме да вървим мълчаливо. Няколко минути по-късно тя каза:

— Някак си ми се иска да бях казала да.

— Да, на какво?

— На идеята ти за Бермудите.

— Предложението си стои.

— Не, не би било същото — каза тя. — Едно спонтанно предложение заслужава спонтанен отговор.