Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

— Ти ми даде спонтанен отговор, когато каза не.

Стигнахме до сладоледения салон, който беше почти празен, с изключение на няколкото души, които пиеха кафето си, прегърбени над димящи стиропорни чаши.

— Да си разделим нещо — каза тя. — Избери си два вида сладолед. Аз харесвам всичките.

Обърнах се към момчето зад щанда.

— С изключение на един — добави Джана.

Това беше тест, който можех да мина дори без да се налага да надничам в мислите й.

— Дайте ни две топки какъвто и да е сладолед, само да не е ванилов — казах на момчето.

Джана се облегна на фризера.

— Много впечатляващо.

— Мога да предположа, че не си от хората, харесващи ванилия.

— Ами защо ми е, след като има толкова други интересни възможности? — каза тя. — Преди излизах с мъж, който винаги поръчваше ванилов. Не става въпрос само за сладоледа. Дори и когато отивахме в най-добрия италиански ресторант в Южна Филаделфия, той си поръчваше спагети и кюфтенца 12.

— Не мисля, че тази връзка е продължила твърде дълго.

— Не, само около девет години.

— Заповядайте, сър, шоколадов сладолед с фъстъчено масло и шамфъстък.

Погледнах към Джана.

— Ето това е купа антиванилов.

Седнахме на една малка, бяла, кръгла, метална маса отвън, без да сме изложени на вятъра, но с изглед към тълпата пешеходци, които спираха за миг да ни изгледат, преди да потреперят и отново да забързат напред. Предадох се изцяло на силата на студения вятър, защото, седнал толкова близо до Джана, мисълта за съвършената човешка природа с всичките й усещания ставаше доста съблазнителна. Погълнат от всеки неин жест, напълно бях забравил кой съм.

— Исус ви обича.

Ниска жена с изпито лице, големи очила и карирано шалче, пъхна почти насила една зелена листовка в ръцете на Джана. Докато се вмъкваше в магазина за сладолед, жената кимна и повтори:

— Исус ви обича.

— Тогава как така никога не се обажда? — попита Джана, но толкова тихо, че само аз да я чуя. — Съжалявам. Надявам се, че не съм те засегнала.

— Неуважението ти е освежаващо — казах аз.

— Цяла седмица внимавам какво казвам, така че лошотията ми се чувства малко потисната — зачете листовката. — „Чарлз Дарвин — истинският баща на комунизма“. Нищо чудно, че тези хора не вярват в еволюцията. Очевидно не е заработила в тяхна полза — смачка хартията в ръцете си. — Понякога религията може да бъде толкова нелепа.

— Да, знам.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво за мен?

— От коя религия си? Питам само, защото ако кажа на майка си, че сме имали нещо като среща, тя ще иска да знае дали си католик.

— Не изповядвам никоя религия.

— Атеист ли си?

— Не съвсем. Вярвам във върховното същество. Просто това, в което вярвам за Него, не съответства с нито една религия, която мога да приема.

— О! Това е страхотно. Поне мислиш за това. Много хора наследяват религията си и никога не се замислят.

Джана зачегърта по дъното на купичката за сладолед с лъжицата си. Стържещият звук я накара да потръпне.

— Мисля, че би било по-добре за хората да се родят без каквато и да е религия и после да изберат една, или повече от една, която най-много им харесва.

— Мислиш ли, че все още би искала да си католичка?

— Определено. Това е страхотна религия, стига да можеш да не обръщаш внимание на папата — облиза лъжицата си. — Не мисля, че Бог се интересува коя религия изповядваме, стига да сме добри в душата си и да сме това, което сме.

— Имаш сладолед в косата си.

Прокарах пръсти през непокорния кичур и го почистих. Тя погледна ръката ми.

— А, добре, ти имаш… имаш малко на…

Джана докосна лицето ми близо до ъгъла на носа. Пръстите й бяха студени и почувствах внезапен порив да ги поставя в устата си, както и на други топли места.

Тя рязко отдръпна ръката си и потрепери.

— Ще вляза да си взема кафе. Искаш ли?

— Добре, аз ще…

— Не, ти остани. Аз ще се погрижа.

Тя забърза към магазина, без да погледне назад.

— Генерале! Отдавна не сме се виждали, сър.

Обърнах се, за да видя Молох — главнокомандващият на победената ми армия, облечен в обичайната си трептяща от чистота ежедневна военна униформа и с ботуши, излъскани до блясък, в които можех да видя дори душата си. Той ми козируваше.

— Молох! — казах. — Мина доста време. Свободно, моля.

Той не помръдна. Без да ставам, отвърнах на поздрава му. Това изглежда го задоволи.

— Сър, трябва да поговорим, ако позволите.

Молох извади карта от един от трийсет и двата си джоба и започна да я разгръща.