Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

— Всъщност, полковник, точно сега съм по средата на нещо.

— Да, сър, но си помислих, че трябва да узнаете това веднага. Може да съм открил тайна врата към Рая.

— Какво? Още една ли?

Погледнах към магазина за сладолед. Джана все още стоеше на опашката.

— Сигурни сме, че тази е истинска, сър. Все още правя изчисления, но мисля, че с последните попълнения, откраднатите руски изтребители и елемента на изненадата на наша страна, можем да направим още един опит да си върнем Небесния Град.

— Добре. Виж, Молох — потупах аз набитата му ръка. — Продължавай да работиш върху това, но не предприемай никакви действия без мое позволение.

— Никога, сър. Скоро ще поговорим отново, надявам се.

— Определено. Обади се на секретарката ми да ти запази поне няколко часа.

— Ще го направя, сър.

Молох козирува и се оттегли, докато Джана излизаше от магазина за сладолед.

— Кой беше този? — попита тя.

— Някакъв ветеран от Виетнам, тъкмо напуснал мемориала. Искаше да ме образова за безследно изчезналите по време на битка. Имат специална церемония във вторник за Деня на ветераните.

— О! — подаде ми чашата с кафе. — Защо ти козирува?

— Навик, предполагам. Чувстваш ли се надебеляла вече?

— А? О, това ли — духна кафето си, после се усмихна и ме погледна. — Искаш да надебелееш ли? Ще те заведа на място, което плува в лой.

Стояхме очи в очи на ескалатора, който ни отвеждаше надолу към станцията на метрото.

— Така, вече говорихме за политика и религия — каза тя. — Сега е ред на неприятните неща. С какво се занимаваш?

— Имам собствена фирма, по-точно мозъчен тръст или с други думи консултантска фирма. Съветваме правителството, главно в областта на икономиката.

Тя отстъпи едно стъпало назад и погледна надолу към мен.

— Чакай… ти си онзи Карвало, от Карвало Груп?

— Чувала си за нас?

— Шегуваш ли се? Вие публикувахте някои доста иновативни материали. Трудно е да се определи къде стоите политически.

— На мен така ми харесва. Дава ни по-широка база потенциални клиенти.

— А-а-а, продажник — каза тя.

Стигнахме до платформата и седнахме на гладката гранитна пейка, за да изчакаме влака.

— Ами ти? — попитах.

— Аз съм лобист.

— Като говорим за продажниците…

— Не, аз съм на страната на добрите — каза тя. — Разбира се, всички претендират да са добри.

— Не и аз.

— Поздравления.

— Та, кое парче от американския пай представляваш?

— За хората, за които се боря, няма парче от пая — отговори. — Освен ако не броиш трохите. Аз съм защитник на бедните.

— Тогава си смела жена. Състраданието е дефицитна стока в наши дни.

— Така е, не е от най-желаните занимания, нито от най-доходните.

Гладкият сребърен влак се плъзна в станцията. Въздушната струя в тунела развя косата на Джана и я превърна в черен ореол.

— По това време на годината — каза тя, — съвестта гризе хората. Раздават вагони с консервирани храни, цитират Дикенс и кършат ръце, мислейки за „неудачниците“.

Качихме се в метрото и заехме места перпендикулярно един на друг.

— Но Бог забранява въпросите, защо изобщо има бедни или опитите да се промени структурата, която ги държи такива. Тогава „неудачниците“ се превръщат в „кралици на благоденствието“ и „скитници“. Но ако аз бях лобист, продаващ се на някоя транснационална корпорация, никога не бих обърнала внимание на думата „скитник“.

— Значи, когато стане дума да се полагат грижи за бедните — казах аз, — ако Майка Тереза е картичката на Холмарк, тогава ти си сметката за електричество.

Джана се засмя.

— Ще сложа това изказване като плакат в офиса си.

Тя подпря краката си на ръба на седалката ми, скръсти ръце пред гърдите си и ме погледна изучаващо. Усещането беше приятно.

— Луис Карвало, от плът и кръв. Поразителен, привлекателен и вероятно много заможен. Какво е да си на върха на света?

— Моля?

— Извинявай — каза тя. — Имам психическо разстройство, което не ми позволява да запазя мислите в главата си, където им е мястото. Женен ли си?

— Щях ли да съм тук с теб, ако бях женен?

— Разбира се. Щеше обаче да си мухльо, а аз се опитвам да отхвърля тази възможност.

— Не, не съм женен.

— А бил ли си някога?

— Не — казах аз. — Дори не съм бил близо до женитба.

— Защо не?

— Никой досега не ми е предлагал. Ами ти?

— Безброй пъти — каза тя.

— Си била омъжена или са ти предлагали?

— Предлагали са ми. Но всички тези пъти не се броят, защото винаги беше все един и същ човек.