Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

Не успях.

Когато слезе от сцената, се престорих, че изучавам драсканиците изрязани върху масата.

— Не мога да повярвам, че са ви позволили да влезете тук.

Погледнах нагоре. Тя стоеше пред мен, положила юмрука на дясната си ръка върху ханша.

— Какво?

— Трябва да имате наистина добра фалшива лична карта — каза тя. — Или това, или бележка от майка ви.

— Винаги ли се представяте като обиждате хората?

— Това е защитен механизъм — Жената се свлече на стола срещу мен и опря брадичка на кокалчетата на дланта си. — Благодаря, че ме слушахте докато пях. Повечето хора са прекалено притеснени дори да ме погледнат.

— Беше лесно. Добра сте.

— Не беше едно от най-добрите ми изпълнения — тя трепна. — Всъщност, беше едно от по-добрите ми изпълнения. Това е проблема — Засмя се и махна с ръка. — Е, добре, забавно е по някакъв нездрав и тъжен начин.

Повиках бармана, който вече бе станал мой покорен слуга — веднага се появи.

— Бихте ли искала едно питие? — попитах я аз.

— „Джеймисън“. Благодаря.

— Името ми е Луис.

Протегнах ръка. Тя я пое. Пръстите й бяха дълги, силни и меки.

— Привет, Луис. Не съм ви виждала тук преди.

— До тази вечер не знаех, че това място съществува. Бях на път за някъде другаде с едни приятели, когато ми хвана окото.

— Накъде бяхте тръгнали?

— В „Мансардата“.

— Никога не съм го чувала.

— Един от онези противни колежански клубове за танци — казах аз. — Съвсем не е вашият тип място, струва ми се.

— Съмнявам се. Наречете ме нагла, но не ми приличате на противно колежанче.

— Затова съм тук, а не там.

Тя се огледа.

— Знаете ли какво? И тук не пасвате съвсем. Нито пък аз.

— Кажете ми къде пасваме и ще отидем там.

— Не, предпочитам да остана тук, за да изпъквам.

Питието й пристигна и тя го грабна.

— О, благодаря ти, Господи. Точно от това се нуждая, след като се изложих на сцената — тя вдигна чашата си. — За какво да пием?

— Да пием за… — „за дългата нощ и горещия секс, който ни очаква“… — за спонтанните промени в плановете.

— Така, така — тя пресуши чашата си наведнъж. — Луис, беше хубаво да си поговорим, но трябва да тръгвам.

Почти се задавих с уискито си.

— Да си тръгвате? Още е рано.

Тя се изправи.

— Може би за вас, но аз съм на крак от пет сутринта.

— Може ли да ви видя отново?

— Не мисля. Опитвам се да не излизам с по-млади мъже.

— По-възрастен съм, отколкото изглеждам.

— Да, сигурна съм, и вероятно сте зрял за възрастта си, но дори мъжете на моята възраст не са достатъчно зрели, а това е възрастта, подходяща да станеш президент.

Исках да я спечеля по стандартния начин, като съм очарователен и мил, и, разбира се, поразяващо привлекателен, но нямаше време за това. Докоснах ръката й и я погледнах в очите.

— Моля ви.

Взрях се отвъд зениците й, потопих се в съзнанието й и затърсих, докато не намерих точния неврон, който да задействам.

— Наистина бих искал да ви видя отново. Мисля, че си прекарахме добре заедно.

За миг лицето й се вкамени, после примигна.

— Ами… добре.

— Какъв е телефонния ви номер?

Бих могъл да го намеря и сам в паметта й, но не исках да ровя прекалено много. Тя издърпа ръката си.

— Не, нека просто се видим някъде. Неделя? Какво ще кажете за Езерото на отраженията 5? В един и половина, става ли?

— Ще бъда там.

Тя се обърна да си ходи.

— Хей — подвикнах аз. — Така и не ми казахте името си.

— Ако реша да се появя в неделя, ще ви го кажа тогава — тя помаха, докато вървеше към задния изход.

Откъм входната врата зад гърба ми се разнесе неудържим кикот. Обърнах се и видях Велзевул и Мефистофел да влизат придружени от три млади жени.

— Хей, приятел — каза Велзевул. — Знам, че си зает, с каквото там се занимаваш, така че ти доведох една приятелка да ти прави компания. Кажи здрасти на Триш. Триш, това е Лу. Той е малко прецакан тази вечер, но ти гарантирам, че си струва усилието.

Ниска червенокоса жена в прилепнал зелен пуловер се олюля напред.

— Уау, спомена, че е сладък — каза тя. — Но мислех, че имаш предвид сладък като добро момче. Здрасти.

— Здравей! — отговорих аз.

— Ами, каква специалност си?

Нямаше значение дали жената бе досадна и неприятна, достатъчно беше да е безхарактерна, за да я подчиня на собствената си воля. В случая ситуацията беше точно такава.

— Не приемай това лично — казах й аз, — но не те искам.

— Ъ?

— Повярвай ми, тези двамата ще те държат ангажирана много повече, отколкото можеш да си представиш.