Джери Смит-Реди - Реквием за Дявола

— Лу, хайде. И без това закъсняваме. Точно сега езикът ми вече би трябвало да е влязъл в гърлото на някое пияно момиче, което не си спомня и собственото си име.

— Вие вървете. Ще ви настигна.

Оставих ги зад себе си и тръгнах надолу по алеята. Спрях пред вратата на „Пещерата“ с ръка върху дръжката.

Велзевул се появи до мен.

— Какво става?

— Не знам. Това място… има нещо странно тук… може би музикантът, когото търся.

— Такъв си откачалник понякога, кълна се — Велзевул завъртя бравата. — Нека просто да влезем, а? — отвори вратата и ме изчака да вляза.

Едва четвърт от задимения, запуснат бар беше пълна. Пристъпих навътре и се облегнах на един автомат за цигари, за да огледам по-добре мястото.

Ние бяхме най-младоликите обитатели в бара — с около поне десет години. Двама от яките мъже до масата за билярд се облегнаха на щеките си и ни изгледаха намръщено. Никой друг не ни обърна внимание. За начало от малките високоговорители вградени в тавана писукаше ритъм енд блус. Върху премигващия, целия на звездички екран на един черно-бял телевизор в ъгъла на бара, вървеше хокеен мач без звук. Неонов надпис „БИРА“ светеше на прозореца.

— Как подобен вертеп се е озовал в този квартала? — попита Велзевул.

— Не знам — отвърнах аз. — Но мисля, че го харесвам.

Седнах на бара и си поръчах уиски от намусения, мускулест барман. Велзевул и Мефистофел стояха зад мен.

— Мислиш ли, че имат от местната бира? — попита Велзевул.

— Съмнявам се — отвърна Мефистофел.

— Каква загуба на време.

— Шшт. Вел, нека просто да се помотаем тук, докато Лу разбере за какво е дошъл. Вярвам на инстинктите му, дори когато застават между мен и едно добро парче.

— Тук дори няма жени, забеляза ли? — Велзевул ме дръпна за ризата. — Попитах те забеляза ли го?

Избутах ръката му от ръкава си.

— Млъквай и се махай.

— Какво?

— Чу ме — отвърнах му аз. — Върви да си запазваш територия в блатото от кучки в „Мансардата“. Не съм в настроение.

— Майтапиш се, нали? — каза Мефистофел.

Изгледах го свирепо и той отстъпи, протегнал ръце напред.

— Добре. Супер. Изчезваме.

Велзевул го последва, като поклащаше глава.

— Ще се върнем да те вземем по-късно, приятел.

— Все ми е едно.

Наведох се над питието си, което беше единствената компания, от която имах нужда.

Когато блус бандата започна подготовката си, в ъгъла на бара иззвъняха чинели. Останах на мястото си, така че можех да чувам, но не и да виждам пианиста. Който и да беше той, бе добър. Нищо особено като техника на свирене, но усещах първична емоция, примесена с мъка. Цвъртяща, мъркаща хармоника изсвири няколко ноти, после спря. Беше време да надзърна. Преместих се към края на бара, точно когато певицата пристъпи в светлината.

По време на целия начален куплет я гледах втренчено, преди да осъзная, че дори не бях премигнал. Тя не отвори очи, докато не стигна до края на първия припев. А когато ги отвори, погледна право към мен. Усмихна се за половин секунда, после се върна обратно към света на собствения си глас.

Нито една нота не беше в синхрон с музиката, но тя пееше все едно не й пукаше. Увереността й бе толкова силна, че изглеждаше все едно музикантите бяха тези, които не различаваха тоновете. Всеки сантиметър от тялото й бе отдаден на музиката.

Студена вода се разплиска по пръстите ми. Погледнах надолу и видях, че ръката ми трепереше толкова силно, че ледът в питието ми бе изскочил от чашата. Оставих чашата на малката маса пред себе си и потънах в стола, без да свалям очи от нея. Отдавна бях забравил за пианиста.

Когато песента свърши, тя изпрати ледена усмивка към групата си и затъкна дългата до брадичката си коса зад ушите. Вяли аплодисменти се разнесоха из помещението, а аз се изправих, за да изръкопляскам, но бутнах масичката. Успях да я хвана, преди да падне.

Тя погледна към мен, после към останалата част от незаинтересования бар, и след това отново мен. Групата започна да свири някаква още по-бавна и хипнотична песен. Най-проницателният барман на света постави още едно уиски пред мен, заедно с огромна чаша студена вода. Дадох му петдесет долара.

Очите й с цвят на бадеми лежаха под тънки извити вежди. Ъгловатото й лице изглеждаше така, сякаш бе издялано на ръка, докато всички останали са били изрязани по някакъв общ човешки шаблон. Кадифената рокля с дълги ръкави бе прилепнала по тънкото й тяло. Цветът й беше изкусително, наситено червено, което опиваше очите ми. Борех се да си спомня кой бях и да се държа с подобаващата за втория по могъщество във вселената, надменност.