Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Той отвори страничната врата и излезе на покритото с утъпкана трева и чакъл място, където бе паркирано неговото субару „Аутбек“. Маздата спря до колата му и от нея слезе млада жена, която държеше малко куфарче за документи. Беше облечена с дънки, тениска и стилно спортно сако с навити нагоре ръкави.

– Щеше ли да ме познаеш – запита го с широка усмивка, – ако не бях предупредила, че идвам?

– Може би щях, ако разполагах с достатъчно време да разгледам чертите ти – отвърна Гърни, който правеше именно това: изучаваше лицето ѝ, оградено от мека, лъскава кестенява коса, разделена небрежно на път през средата. – Лицето е същото, но изглежда далеч по-свежо и по-щастливо, отколкото в деня, когато обядвах с теб и майка ти.

Тя се намръщи замислено за миг, после се разсмя:

– Не беше само в онзи ден, години наред беше така. Тогава наистина не бях щастлива. Отне ми дълго време да открия какво искам да правя с живота си.

– Изглежда, си го разбрала по-рано от повечето хора.

Ким сви рамене и огледа поляните и гората наоколо:

– Красиво е! Сигурно много ти харесва тук. Въздухът е толкова прохладен и чист.

– Може би твърде хладен за първата седмица на пролетта.

– Мили боже, прав си! Толкова много неща се случват, че започвам да забравям. Наистина, вече е пролет. Как не се сетих!

– Лесно се забравя – отвърна Гърни. – Хайде, да влезем вътре. В къщата е по-топло.

Половин час по-късно Ким и Дейв седяха един срещу друг на малката маса от борова дървесина в обособеното за закуска кътче край френските прозорци. Тъкмо довършваха омлетите, препечените филийки и кафето, които Мадлин бе настояла да приготви, след като разбра, че Ким е карала в продължение на три часа, без да хапне нищо. Мадлин беше приключила първа и сега разчистваше печката. Ким беше започнала да разказва своята история – историята, повод за посещението ѝ.

– Идеята ми се върти в главата от години – да изследвам ужаса от убийствата, като проуча въздействията им върху семейството на жертвата. Просто не знаех какво да правя с нея. Понякога я забравях за известно време, но тя винаги се връщаше, още по-упорита отпреди. Бях като обсебена и просто трябваше да направя нещо. Първоначално смятах, че ще се получи нещо научно, може би монография по социология или психология. Затова изпратих запитвания до много университетски издателства, но още не бях получила дори бакалавърска степен, така че не проявиха интерес към мен. Помислих си, че мога да я превърна в обикновена документална книга. За да издадеш такава обаче, ти трябва агент; последваха още писма със запитвания. И познай! Никакъв интерес. Все едно ми казваха, че след като съм на двайсет и една-две години, съм никоя. Какво друго съм написала досега? Къде са ми препоръките? С две думи, хлапе някакво. Всичко, което имам, е една идея. И в един момент ме озари. Бам! Това не е книга, това е телевизионно предаване! От този миг нататък нещата започнаха да се подреждат. Представях си го като поредица от задълбочени лични интервюта – риалити програма в най-добрия смисъл на думата, макар да осъзнавам, че напоследък терминът се възприема като нещо доста мръсно. Не е нужно да е така , не и ако се направи емоционално истинно !

Ким млъкна сякаш изведнъж бе усетила въздействието на собствените си думи. По лицето ѝ пробяга срамежлива усмивка, тя прочисти гърло и продължи:

– И така, събрах всичко на едно място, подготвих материалите под формата на подробен план за магистърската си теза и го предадох на доктор Уилсън, ръководителя ми. Той ми каза, че идеята е страхотна, че има истински потенциал. Помогна ми да я оформя по подходящ за телевизията начин, погрижи се поне в общи линии да съм защитена от правна гледна точка. А после направи нещо, което каза, че по принцип никога не прави – даде работата ми на един свой личен познат, изпълнителен продуцент в РАМ ТВ на име Руди Гец. А пък Гец се свърза с нас след седмица и каза „Добре, хайде да го направим“.

– Просто така? – зачуди се Гърни.

– И аз се изненадах. Гец обаче каза, че РАМ действат така. Няма да поставям методите им под въпрос. Самият факт, че мога да превърна тази идея в реалност, да изследвам темата... – Ким поклати глава, като че се опитваше да отхвърли някаква измамно непостоянна емоция.

Мадлин се върна при тях, седна на масата и зададе въпроса, който занимаваше и Гърни:

– Това е важно за теб, нали? Имам предвид наистина важно, не просто възможност за скок в кариерата.