Джон Вердън: Не дърпай дявола за опашката

Припомни си със смесени чувства онова, което ги свързваше. Кони Кларк беше журналистка на свободна практика, която написа хвалебствена статия в списание „Ню Йорк“, след като той разреши случая с прословутия сериен убиец Джейсън Стрънк, и то само три години, след като го бяха повишили в детектив първи клас за разрешаването на друг случай със сериен убиец, Джордж Кунзман. Всъщност въпросната статия беше твърде възторжена и се спираше твърде обстойно на рекордния му брой арести на убийци. Караше го да се чувства неловко. На всичкото отгоре в нея авторката го наричаше „Суперченгето“ – прозвище, на което по-остроумните му колеги измисляха най-разнообразни вариации.

– Е, как са нещата в Спокойните пенсионерски полета?

Усети усмивката в тона ѝ и предположи, че знае за неофициалното му участие в случаите „Мелъри“ и „Пери“.

– Понякога спокойни, друг път – не толкова.

– Дааа! Сигурно може и така да се каже. След двайсет и пет годишна служба се оттегляш от нюйоркската полиция, покриваш се в заспалите планини Кетскил и десет минути по-късно над главата ти започват да се ръсят случаи със серийни убийци. Все едно си магнит за тежки престъпления. Леле! Какво мисли Мадлин по въпроса?

– Току-що говори с нея. Трябваше да я питаш.

Кони се разсмя сякаш беше казал нещо особено духовито.

– А как прекарваш дните между два случая?

– Няма кой знае какво за разказване. Не правя нищо особено. Мадлин е по-заета от мен.

– Доста ми е трудно да си те представя като част от някаква излязла изпод четката на Норман Рокуел 1Америка. Дейв прави кленов сироп! Дейв вари сайдер. Дейв събира яйцата от полога.

– Страхувам се, че не правя нищо подобно. Няма сироп, нито сайдер, нито яйца.

Всъщност той би описал събитията от последните шест месеца по съвсем друг начин: Дейв се прави на герой. Дейв получава куршум. Дейв се възстановява адски бавно. Дейв седи и се вслушва в звънтенето в ушите си. Дейв се депресира, озлобява, отчуждава. Дейв смята всяко предложено му занимание за грубо погазване на правото му да остане вцепенен от страх. Дейв не иска да има нищо общо с каквото и да било.

– Добре, а какво все пак ще правиш днес?

– Ако трябва да съм напълно честен, Кони, почти нищо. Най-много да обиколя ливадите, да събера клонките, които вятърът е навял през зимата... Да наторя малко лехите в градината. Такива неща.

– Не ми звучи никак зле. Познавам хора, които биха дали мило и драго да са на твое място.

Той не отговори и остави мълчанието да се проточи, надявайки се по този начин да я накара най-сетне да стигне до същинската цел на обаждането си. Трябваше да има някаква цел. Спомняше си Кони като сърдечна и разговорлива жена, която обаче винаги имаше нещо наум. Под развяваната от вятъра руса грива мозъкът ѝ винаги работеше.

– Чудиш се защо ти се обаждам – каза тя в същия миг. – Нали?

– Да, запитах се нещо такова.

– Звъня ти, защото искам да те помоля за услуга. Голяма услуга.

Гърни се замисли за миг, след което се разсмя.

– Нещо смешно ли казах? – попита тя, за миг изгубила нишката.

– Веднъж ми обясни, че е по-добре да искаш направо голяма услуга, защото на малките по-лесно се отказва.

– Не! Не мога да повярвам, че съм казала подобно нещо. Такова манипулиране ! Направо ужасно ! Измисляш си го, нали?

Думите ѝ бяха изпълнени с весело възмущение. Кони никога не се оставяше да я извадят от равновесие за дълго.

– Какво мога да направя за теб?

– Измислил си го! Знаех си!

– Както вече попитах, какво мога да направя за теб?

– Ами... Сега чак ми стана неудобно, но наистина става дума за голяма, направо огромна услуга. – Тя млъкна за миг. – Помниш ли Ким?

– Дъщеря ти ли?

– Дъщеря ми, която те обожава.

– Моля?

– Само не казвай, че нямаш представа!

– За какво говориш?

– О, Дейвид, Дейвид, Дейвид! Всички жени те обичат, а ти дори не забелязваш.

– Струва ми се, че съм виждал дъщеря ти един-единствен път. Тогава тя беше на... колко, може би на петнайсет?

В главата му се въртеше смътен спомен за красиво, но прекалено сериозно момиче, което бе присъствало на един обяд в дома на Кони. Докато той обядваше с майка ѝ, девойката бе следила разговора, почти без да взема участие.

– Всъщност беше на седемнайсет. И, добре, може би „обожава“ е прекалено силна дума, но тя смята, че си много, много умен, а според Ким това има огромно значение. Сега е на двайсет и три и все още има много високо мнение за Дейв Гърни, суперченгето.