Джон Вердън: Не дърпай дявола за опашката

Подразнен, той нарочно се обърна настрани. Погледът му се зарея надолу по склона на хълма и спря върху зеления трактор, паркиран край плевнята.

Мадлин го проследи и попита:

– Чудех се дали не можеш да използваш трактора, за да изравниш браздите?

– Браздите ли?

– Коловозите, които станаха от гумите там, където паркираме колите.

– Става – отвърна той колебливо. – Предполагам.

– Не е нужно да го правиш още на минутата.

– Хммм.

Сега вече спокойствието, което го бе обзело под душа, напълно изчезна. Умът му се насочи към онзи странен проблем с трактора, който бе открил преди около месец и който като цяло бе изхвърлил от съзнанието си – с изключение на параноичните мигове, когато направо го побъркваше.

Мадлин го изучаваше съсредоточено. После се усмихна, остави лопатата и тръгна към страничната врата. Вероятно смяташе да свали ботушите си в килерчето до входа, преди да влезе в кухнята.

Той си пое дълбоко въздух и се втренчи в трактора. За двайсети път се зачуди на какво се дължи мистериозната повреда в спирачките. В този миг, сякаш подчинявайки се на законите на някаква зловредна хармония, един тъмен облак закри слънцето. Пролетта, изглежда, бе дошла и си беше отишла.

Имотът на Гърни се намираше в края на селски път, на една седловина сред планините Кeтскил, близо до село Уолнът Кросинг. Старата фермерска къща беше разположена на по-полегатия южен склон на седловината. Обрасло с бурени пасбище я отделяше от голямата червена плевня и дълбокото езеро, оградено с папур и върби. Зад тях растяха букови, кленови и черешови дървета. На север пък, по протежение на хребета, се простираше второ пасбище. То стигаше до борова гора и върволица от изоставени каменни кариери, които гледаха към долината от другата страна на рида.

Времето беше претърпяло една от онези резки промени, които бяха много по-характерни за планините Кeтскил, отколкото за Ню Йорк, откъдето идваха Дейв и Мадлин. Небето приличаше на тъмносиво одеяло, проснато върху хълмовете. Температурата сякаш беше паднала с поне два-три градуса за последните десет минути.

Започваше да вали много ситна суграшица. Гърни затвори прозорците. Когато ги придърпа плътно, за да спусне райберите, усети пронизваща болка в дясната част на стомаха. Миг по-късно го преряза втора. Вече бе свикнал с това – три ибупрофена и се оправяше. Насочи се към аптечката в банята, замислен, че най-лошото в тази ситуация не е физическият дискомфорт. Най-лошо беше чувството за уязвимост и разбирането, че единствената причина да е жив е късметът му.

Самата идея за късмет не му допадаше. Струваше му се, че с него глупците просто оправдават липсата на реални способности. Спасил се бе в резултат на случайност, а случайността не беше съюзник, на когото можеш да разчиташ. Гърни познаваше по-млади мъже, които вярваха в добрия късмет, осланяха се на добрия късмет и си мислеха, че е нещо, което притежават. На четиридесет и осем години обаче Гърни беше наясно, че късметът си е просто късмет, а невидимата ръка, която подхвърля монетата, е студена като труп.

Болката, която бе изпитал преди малко, му напомни още нещо: че възнамерява да отмени предстоящия си час при невролога в Бингамтън. За последните четири месеца беше ходил при този лекар четири пъти, но посещенията му изглеждаха все по-безсмислени... освен ако смисълът им не бе в това да изпращат сметки на застрахователната компания на Гърни.

Държеше телефонния му номер заедно с тези на останалите лекари на бюрото си. Вместо да отиде в банята за ибупрофена, влезе в кабинета, за да се обади. Докато набираше номера, си представи доктора – разсеян мъж на трийсет и осем–трийсет и девет години, с тъмна, вече оредяваща, чуплива коса, малки очи, момичешка уста, слабохарактерна брадичка, гладки и меки като коприна ръце, маникюр, скъпи мокасини, надменно поведение и никакъв видим интерес към нещата, които Гърни мисли или изпитва. Трите жени, които обитаваха лъскавата му, модерно обзаведена приемна, изглеждаха непрекъснато объркани и изнервени от доктора, от пациентите му и от информацията на екраните.

Рецепционистката вдигна на четвъртото позвъняване. Гласът ѝ беше пълнен с раздразнение, граничещо с презрение:

– Кабинетът на доктор Хъфбаргър.

– Обажда се Дейвид Гърни. Имам записан час, който бих искал да...

Жената рязко го прекъсна:

– Изчакайте, моля.

На заден план се разнесе висок мъжки глас. За миг Гърни си помисли, че някой ядосан пациент продължително и настойчиво се оплаква от нещо. После обаче втори човек зададе въпрос, а след миг се включи трети със същата кавгаджийска интонация и бърза възмутена реч и Гърни осъзна, че слуша новинарския канал, заради който чакането в приемната на Хъфбаргър винаги му се струваше непоносимо.