Джон Вердън: Не дърпай дявола за опашката

– Ало? – обади се той с подчертано раздразнение. – Има ли някой? Ало ?!

– Само минута, моля.

Продължаваше да чува като фон дразнещо празноглавите гласове от телевизора. Тъкмо се канеше да затвори, когато отново се включи рецепционистката.

– Кабинетът на доктор Хъфбаргър. С какво мога да ви помогна?

– Обажда се Дейвид Гърни. Имам час, който бих искал да отменя.

– Датата?

– Точно след седмица, в 11,40 сутринта.

– Кажете си името буква по буква, ако обичате.

Прииска му се да я попита точно колко души имат уговорка за въпросния ден и час, но вместо това си продиктува името.

– И за кога искате да преместите часа?

– Не искам. Просто го отменям.

– Трябва да определите нов час за посещение.

– Какво?

– Мога единствено да пренасроча часовете на доктор Хъфбаргър, но не и да ги отменя.

– Да, но всъщност...

Тя го прекъсна, вече сериозно ядосана:

– Вече насрочен преглед не може да бъде премахнат от системата, без да се пренасрочи за друг час. Такава е политиката на доктора.

Гърни усети, че устните му се изпъват от гняв, прекалено много гняв.

– Честно казано, изобщо не ме интересуват нито системата, нито политиката му – произнесе той бавно и сковано. – Считайте, че съм отменил часа си.

– Ще има такса за изпусната уговорка.

– Не, няма да има. И ако Хъфбаргър го сметне за проблем, му кажете да ми се обади!

С тези думи затвори, леко подразнен от детинския начин, по който се бе поддал на раздразнението.

Загледа се през прозореца на всекидневната към горната ливада, без да я вижда в действителност.

Какъв, по дяволите, ми е проблемът?

Болката, която го прониза отстрани, донякъде отговори на въпроса му. Освен това му припомни, че беше тръгнал към аптечката в банята, когато спря, за да отмени часа си.

Върна се и влезе в банята. Не му хареса как изглежда мъжът, който го гледаше от огледалната вратичка на шкафчето. Челото му бе набраздено от тревожни бръчки, кожата му беше бледа и обезцветена, очите – мътни и уморени.

Мили боже!

Знаеше, че трябва да се върне към ежедневния си режим от упражнения – комплекса от лицеви опори, набирания и коремни преси, който някога го поддържаше в по-добра форма от повечето мъже на половина от годините му. Сега обаче всичките му четиридесет и осем години ясно си личаха, а това не го правеше особено щастлив. Не беше щастлив от ежедневните знаци, с които собственото му тяло му напомняше, че е смъртен. Не беше щастлив от това, че типичната му интровертност се бе превърнала в пълна изолация. Не беше щастлив от... нищо.

Взе флакона с ибупрофен от лавицата, изтръска три малки кафяви хапченца на дланта си, намръщи им се и ги метна в устата си. Докато източваше водата, изчаквайки да се охлади, чу звъненето на телефона във всекидневната. Хъфбаргър , помисли си. Или рецепционистката от кабинета му. Не направи опит да вдигне . Да вървят по дяволите!

После чу стъпките на Мадлин, която слизаше от горния етаж. След няколко секунди тя вдигна телефона, точно когато обаждането се пренасочваше към древния им телефонен секретар. Гърни долавяше гласа ѝ, но не различаваше думите. Наля до половината една малка пластмасова чашка с вода и преглътна трите хапчета, които вече бяха започнали да се разтварят на езика му.

Предположи, че Мадлин ще се погрижи за проблема с Хъфбаргър. Нямаше нищо против. След малко обаче чу стъпките ѝ отново – прекоси коридора и влезе в спалнята. Прекрачи прага на отворената баня и му подаде телефонната слушалка.

– За теб е – заяви тя, връчи му телефона и излезе.

Очаквайки неприятен сблъсък с Хъфбаргър или с някоя от вечно недоволните му служителки, Гърни вдигна слушалката с отбранителен и остър тон:

– Да?

За кратко от другата страна на линията цареше мълчание.

– Дейвид? – Звънкият женски глас със сигурност му бе познат, но не успяваше да изрови от паметта си името и лицето, свързани с него.

– Да – каза отново, вече по-любезно. – Съжалявам, но не мога да се сетя...

– О, как можа да забравиш? О, наистина ме засегнахте, детектив Гърни! – възкликна жената с шеговито преувеличена обида и изведнъж звънливият, изпълнен със смях тембър и интонацията извикаха в ума му образа: стегната, умна, кипяща от енергия блондинка с акцент от Куинс и скули на фотомодел.

– Кони. Божичко! Кони Кларк. Отдавна не сме се чували.

– Шест години, ако трябва да сме точни.

– Шест години. Боже!

Цифрата не му говореше кой знае какво, нито пък го изненада, но не знаеше какво друго да каже.