Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Упоритият шум в ушите (който, както му беше обяснил един специалист уши-нос-гърло, не беше истински звук, а неврална аномалия, която мозъкът погрешно възприема като звук) беше доста труден за описване. Беше във високия регистър, но звучеше приглушено; а цялостният тембър приличаше на музикална нота, просъскана тихо. Феноменът, който често се срещаше сред рок музикантите и военните ветерани, беше абсолютна мистерия от анатомична гледна точка и – с изключение на някои редки случаи на спонтанна ремисия – бе нелечим.

„Честно казано, детектив Гърни – беше заключил лекарят накрая, – като се има предвид какво сте преживели, като се имат предвид травмите и изпадането ви в кома, да се отървете само с леко звънтене в ушите си е истински късмет!“

Беше заключение, което Дейв нямаше как да оспори. Но това не означаваше, че му е по-лесно да свикне със слабия вой, който го обгръщаше, когато всичко останало тъне в тишина. Особено трудно му бе през нощта. Това, което на дневна светлина звучеше като безобидното свистене на чайник в някоя отдалечена стая, нощем се превръщаше в зловещо присъствие, в някаква студена, метална атмосфера, която го притискаше от всички страни.

После идваха сънищата – клаустрофобични кошмари, които го връщаха към дните в болницата, към спомените за гипса, обездвижващ ръката му, за това колко трудно му беше да диша... – сънища, които го държаха в паника дълго след като се е събудил.

Все още имаше едно безчувствено място в дясната ръка – там, където първият куршум на нападателя бе разтрошил костта на китка. Често проверяваше мястото (понякога на всеки час) с надежда, че чувствителността му се е върнала – или пък, в по-мрачните си дни, със страх, че площта е започнала да се увеличава. Усещаше и онази спорадична, непредвидима и пронизваща болка отстрани – там, където през тялото му бе преминал вторият куршум. А в средата на главата, по линията, разделяща на път косата му, където третият куршум бе пукнал черепа, се появяваше периодично дразнене – като сърбеж, който не минава, колкото и да го чешеш.

Може би най-тежкото последствие от раняването бе внезапно появилата се необходимост да е постоянно въоръжен. Като полицай носеше пистолет, защото правилникът го изискваше. За разлика от повечето ченгета обаче не харесваше огнестрелните оръжия. Затова, когато напусна отдела след двайсет и пет години служба, заедно със златната детективска значка остави зад гърба си и нуждата да носи пистолет.

Докато не го простреляха.

Сега всяка сутрин, след като се облечеше, задължително слагаше на глезена си малък кобур с 32-калиброва „Берета“. Мразеше емоционалната си нужда да го носи. Ненавиждаше промяната в себе си, която му налагаше проклетото оръжие. Надяваше се тази потребност постепенно да отшуми, но засега не се бе случило.

На всичкото отгоре му се струваше, че през последните седмици Мадлин го наблюдава с нова тревога в очите – не беше онази смесица от болка и паника, която беше забелязал в болницата; нито надеждата и безпокойството, които се сменяха на лицето ѝ в началото на възстановяването му; беше нещо по-кротко и по-дълбоко – полуприкрит хроничен страх, сякаш е безмълвен свидетел на ужасяващо събитие.

Без да помръдва от мястото си на масата за закуска, той изпи остатъка от кафето на две големи глътки. После отнесе чашата до мивката и я изплакна с гореща вода. Чуваше Мадлин, която чистеше тоалетната на котката в малкото килерче до входната врата. Въпросната котка бе причислена към домакинството наскоро по инициатива на Мадлин. Гърни се чудеше каква е причината. Дали котката трябваше да го ободри? Да го накара да се ангажира с живота на някое друго същество? Ако наистина това беше целта, не се получаваше. Котката изобщо не го интересуваше, както впрочем и всичко останало.

– Отивам да си взема душ – съобщи той.

Мадлин му отговори нещо от килерчето, може би „Добре“. Не беше сигурен, че именно това е казала, но не виждаше и смисъл да я пита. Влезе в банята и пусна топлата вода.

Продължителният горещ душ – енергичните струи обливаха гърба му отново и отново, от тила надолу по гръбнака, отпускаха мускулите, помагаха на капилярите да се отворят, прочистваха ума и синусите му – извика у него усещане за блаженство, едновременно прекрасно и краткотрайно.

Когато се облече и се върна до френските прозорци, неприятното чувство на дразнеща тревожност вече бе започнало да се завръща. Мадлин беше излязла навън, на покрития с плочи от пясъчник вътрешен двор. Оттатък него се простираше неголям участък от някогашното пасище, който, след две години редовно косене, бе започнал да прилича на истинска тревна поляна край къща. Облечена в грубо работно яке, оранжев анцуг и зелени гумени ботуши, Мадлин се местеше по плочите и ентусиазирано забиваше лопатата на всеки петнайсетина сантиметра, оформяйки ясна линия от отскубнатите коренчета на пълзящите към плочките треви. Погледна към него – в очите ѝ първоначално сякаш имаше покана да се присъедини към начинанието, а после – разочарование от явното му нежелание да го направи.