Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Ами... – продължи той след малко, – винаги съм смятал, че е най-добре да се знае истината. Предполагам, че на оцелелите членове на семейството би им станало малко по-леко, ако имат ясна представа защо любимият им човек е бил убит. Искам обаче да запомниш това: аз не твърдя, че съм наясно защо Юнабомбъра и Добрия пастир са извършили убийствата. Вероятно и те самите не знаят. Сигурен съм само в едно: причината не е онази, която твърдят, че е...

Тя се вгледа в него над масичката за кафе и като че искаше да го попита още нещо, дори отвори уста, за да зададе въпроса, но в този миг някъде в горната част на къщата нещо изтропа приглушено. Тя млъкна и се заслуша, изпънала сковано гръб.

– Какво според теб беше това? – попита след няколко секунди и посочи към мястото, откъдето се бе разнесъл звукът.

– Нямам представа. Изпукала е някоя тръба за топлата вода?

– Така ли звучи?

Гърни сви рамене:

– Според теб какво е?

Ким не отговори, така че той запита:

– Кой живее отгоре?

– Никой. Или поне се предполага , че не живее никой. Изгониха последните наематели, после те се върнаха, ченгетата нахлуха в апартамента, ония се оказаха гадни наркопласьори и ги арестуваха до един, но сигурно вече са ги пуснали – така че кой знае?! Този град е пълен ужас.

– Значи горе не живее никой?

– Да. Поне би трябвало. – Тя се загледа в масичката и спря поглед върху отворената кутия с пицата. – Боже! Това изглежда отвратително. Да я претопля ли?

– За мен няма нужда.

Канеше се да добави, че трябва да тръгва, но осъзна, че изобщо не е стоял дълго. Притежаваше тази склонност и преди – желанието да прекарва възможно най-малко време с други хора, – но през последните шест месеца и тя, подобно на други негови склонности, се беше влошила.

Взе лъскавата синя папка и отбеляза:

– Не съм сигурен дали ще успея да прегледам всичко още сега. Струва ми се, че е доста подробно.

По лицето ѝ, подобно на облак в ясен ден, се мярна разочаровано изражение, което веднага изчезна.

– Може би довечера? Имам предвид, че можеш да я вземеш и да я погледнеш, когато ти остане време.

Реакцията ѝ му въздейства странно – единствената подходяща дума за състоянието му беше „трогнат“. По същия начин се бе почувствал и докато тя му разказваше как е стеснила фокуса и се е спряла на убийствата, извършени от Добрия пастир. Сега разбра на какво се дължи това усещане.

Беше предизвикано от факта, че е посветила на този проект цялото си сърце, от енергията, от вярата, от ярката ѝ, изпълнена с решителност младост . Както и от факта, че го прави сама. Сама в тази опасна къща, в отдалечен квартал, преследвана от някакъв подлец. Гърни предполагаше, че комбинацията от решителност и уязвимост в Ким разбужда закърнелите му бащински инстинкти.

– Ще го прегледам довечера – каза.

– Благодаря.

В далечината отново се разнесе глухо пърпорене от перките на хеликоптер, усили се, мина покрай тях, после пак затихна. Ким прочисти нервно гърлото си, стисна ръце в скута си и произнесе с очевидно затруднение:

– Исках да те попитам нещо. Нямам представа защо ми е толкова трудно.

После рязко тръсна глава, сякаш показваше неодобрение към собственото си объркване.

– Какво има?

Ким преглътна:

– Може ли да те наема? Пък било и само за ден?

– Да ме наемеш ли? За какво?

– Зная, че не звучи смислено. Ох, неудобно ми е – знам, че не би трябвало така да те притискам, но това е важно за мен.

– Какво искаш да направя?

– Утре... дали не би могъл случайно да дойдеш с мен? Не е нужно да правиш каквото и да било. Работата е там, че утре имам две срещи. Едната е с човек, когото бих искала да интервюирам, а другата – с Руди Гец. От теб искам единствено да бъдеш там – да ме чуеш, да чуеш и тях – а след това да ми кажеш какво ти подсказва инстинктът, да ме посъветваш... Не знам, просто... Не говоря много свързано, нали?

– Къде ще се състоят тези срещи? – попита я той.

– Ще го направиш ли? Ще дойдеш ли с мен? О, боже, благодаря ти, благодаря! Всъщност не са много далеч от дома ти – тоест, не са и особено близо, но не и твърде далеч. Първата е в Търнуел с Джими Брустър, който е син на една от жертвите. А пък Руди Гец живее на около петнайсет километра оттам, на планински връх, който гледа към язовира „Ашокан“. Първо ще се видим с Брустър в десет сутринта, което значи, че трябва да те взема около осем и трийсет. Става ли така?

Първата му автоматична реакция беше да откаже превоза и да вземе собствената си кола. Само че беше по-логично да се възползва от пътуването, за да ѝ зададе въпросите, които със сигурност щяха да му хрумнат междувременно. Да придобие по-добра представа за онова, в което се забърква.