Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Добре – отвърна. – Няма проблем.

Вече съжаляваше за решението да се замеси, дори и само за ден, но не беше в състояние да откаже.

– В предварителния бюджет, който договорих с РАМ, има перо за консултантски разходи, така че мога да ти платя 750 долара за този един ден. Надявам се, това да е достатъчно.

Канеше се да ѝ каже, че не е необходимо да му плаща, че не го прави заради парите. Тонът ѝ обаче беше делови и сериозен и Гърни прецени, че тя явно иска нещата да станат по този начин.

– Добре – съгласи се отново. – Няма проблем.

Малко по-късно, след неособено свързан разговор за живота ѝ в университета и прословутия проблем с наркотиците в Сиракуза, Гърни се надигна от стола и повтори обещанието си да се видят на следващата сутрин.

Тя го изпрати до вратата, стисна здраво ръката му и отново му благодари.

Докато слизаше по стъпалата към напукания тротоар, зад гърба му се разнесе щракването на двете тежки ключалки. Огледа в двете посоки мрачната улица, която беше мръсна и покрита с нещо, прилично на сол. Предположи, че са засъхналите остатъци от онова, с което я бяха посипали, за да се стопи снегът от предната вечер. Във въздуха се усещаше парлива миризма.

Качи се в колата, завъртя ключа и включи джипиеса за упътване към дома. Измина приблизително една минута, докато устройството се свърже със сателита и започне да получава сигналите. Гърни тъкмо слушаше първите инструкции, когато чу трясък от отварянето на врата. Вдигна поглед и видя Ким, която се втурна през прага. На последното стъпало пред къщата младата жена политна и се просна на тротоара. Когато Гърни се добра до нея, тя вече се изправяше, използвайки близката кофа за боклук за опора.

– Добре ли си?

– Нямам представа... глезенът ми... – Ким дишаше тежко и явно бе уплашена.

Той я подхвана за раменете и се опита да ѝ помогне:

– Какво стана?

– Кръв... в кухнята.

– Какво?

– Кръв. На пода на кухнята.

– Има ли някой вътре?

– Не. Не знам. Не видях никого.

– Колко кръв?

– Нямам представа. Капки по пода. Като следа. Води до антрето отзад. Не съм сигурна.

– И не видя никого, не чу нищо, така ли?

– Не, мисля, че не.

– Добре. Сега си добре. В безопасност си.

Тя започна да примигва. В очите ѝ се виждаха сълзи.

– Всичко е наред – меко повтори той. – Добре си. В безопасност си.

Тя изтри сълзите си и се опита да се успокои.

– Добре. Сега съм добре.

Когато дишането ѝ започна да се нормализира, Гърни каза:

– Искам да седнеш в колата ми, можеш да заключиш вратата. Аз ще огледам апартамента.

– Идвам с теб.

– По-добре ще е да останеш в колата.

– Не! – Тя го погледна умолително. – Това е моят апартамент. Той няма да ме изгони от собствения ми апартамент!

Според нормалната полицейска практика при такива обстоятелства не беше прието цивилните да се връщат в помещенията, преди да са претърсени. Само че Гърни вече не беше полицай и правилникът и обичайната практика вече не бяха водещи в решенията му. Той прецени, че предвид състоянието ѝ, в момента ще е по-добре Ким да дойде с него, отколкото да остане в колата му – независимо дали автомобилът е заключен, или не.

– Добре – съгласи се той, след което извади беретата от кобура на глезена си и я пусна в джоба на якето. – Хайде да проверим.

Влезе първи в къщата, като остави и двете врати отворени зад гърба си. Спря пред всекидневната. Коридорът продължаваше право напред – беше приблизително шест метра дълъг и свършваше с арка, през която се влизаше в кухнята. От дясната му страна, между всекидневната и кухнята, имаше две отворени врати.

– Накъде водят тези?

– Първата е към спалнята ми. Втората – към банята.

– Ще огледам и двете. Ако чуеш нещо, което те притеснява, каквото и да било, или пък ако ме повикаш и не ти отговоря на мига, излез през входната врата по възможно най-бързия начин, заключи се в колата и се обади на 911. Разбираш ли?

– Да.

Той тръгна по коридора, надникна в първата стая, после влезе в нея и светна лампата. Вътре нямаше кой знае какво: едно легло, малка маса, огледало в цял ръст, два сгъваеми стола и разнебитен гардероб. Гърни погледна в гардероба и провери под леглото. После се върна в коридора и вдигна палец към Ким в знак, че всичко е наред. След това повтори процеса с банята.

Накрая дойде ред и на кухнята.

– Къде забеляза капките кръв? – попита.

– Започват пред хладилника и водят отзад в коридора.

Той влезе предпазливо в кухнята. За първи път от шест месеца насам се радваше, че е въоръжен. Помещението беше просторно, но оскъдно осветено. В срещуположния му край, пред прозореца, който гледаше към алеята за коли и съседната къща, имаше маса за хранене и два стола.