Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Гърни отново насочи вниманието си към сандъка.

– Имам фенерче – разнесе се гласът на Ким от стълбището. – Искаш ли го?

Вдигна поглед към нея. Тя включи фенерчето и му го подаде. Беше малко фенерче „Мини Маглайт“. Батериите му очевидно бяха за смяна, но все пак беше по-добре от нищо.

– Какво виждаш? – попита Ким.

– Не съм съвсем сигурен. Когато слиза тук предния път, помниш ли до стената да е имало кашон или сандък?

– О, господи, нямам представа. Онзи майстор ми показваше нещата по таблото, превключвателите и още не знам какво. Какво виждаш?

– Ще ти кажа след минутка.

Тръгна, изпълнен с безпокойство, напред по кървавата диря към дългия нисък сандък.

От една страна, приличаше на много стара ракла за одеяла. От друга обаче, Гърни не можеше да се отърве от мелодраматичното усещане, че е точно с големината на ковчег.

– О, боже! Какво е това? – Ким го бе последвала и сега стоеше само на няколко крачки зад него. Говореше със снижен до шепот глас.

Гърни стисна със зъби фенерчето и го насочи надолу, към сандъка. Беретата беше в дясната му ръка, а с лявата предпазливо повдигна капака.

За секунда му се стори, че вътре няма нищо.

Едва след малко забеляза ножа, проблясващ меко на светлината на фенерчето.

Малък кухненски нож за белене. Дори на слабата светлина ясно се забелязваше, че острието е силно наточено и е необичайно тънко и остро. На върха му имаше малка капка кръв.

1Препратка към двуетажната къща на герой от популярен американски сериал, известен с тесногръдието и не особено високия си интелект. – б. р.

2Теодор Джон Качински, познат и като Юнабомбъра, е американски математик, анархист и социален критик, който извършва поредица от атентати с писма бомби в продължение на 20 години, при които убива трима и ранява 23 души – б. пр.

Независимо от опитите на Гърни да я убеди, Ким отказа да повика полицията.

– Казах ти, че им звънях преди. Няма пак да го правя. Нищо не се случва. Не, по-зле е от нищо. Идват в апартамента, хвърлят по едно око на вратите и прозорците и ми казват, че няма следи от влизане с взлом. После ме питат дали някой е пострадал, дали има нещо откраднато или счупено. Все едно, ако проблемът не се вмества в някоя от тези категории, не е проблем. Миналия път, като им се обадих да съобщя за ножа в банята, загубиха интерес, след като разбраха, че е мой – въпреки че на няколко пъти им казах, че го е нямало в продължение на две седмици. Изстъргаха малката капка кръв, която беше на пода до него, взеха я, но не казаха дори дума за нея. Ако пак ще идват тук и ще ме гледат все едно съм някаква истеричка, дето просто им губи времето, най-добре да вървят по дяволите! Знаеш ли какво направи миналия път един полицай? Прозина се. Наистина, колкото и да не е за вярване, се прозина направо в лицето ми!

Гърни се замисли за това, за инстинктивния начин, по който всяко натоварено градско ченге сортира новите случаи, които кацнат на бюрото му. Сравняваше ги – с останалите случаи, които му бяха поверени, със спешните задачи за месеца, за седмицата, за конкретния ден. Припомни си един от партньорите в отдел „Убийства“ в нюйоркската полиция – мъж, който живееше в сънлив градец в западната част на Ню Джърси – място, до което почти не достигаха новини. Един ден въпросният колега донесе местния вестник. Голямата новина от първа страница беше за изчезнало от нечий заден двор басейнче за птици. По същото време в Ню Йорк се извършваха средно по двайсет убийства на седмица и повечето от тях получаваха само по един ред в градските вестници. Всичко зависеше от контекста. И макар да не го каза, Гърни чудесно разбираше как фактът, че е открила собствения си нож на пода в собствената си баня, не звучи като края на света за някой полицай, заринат със случаи на изнасилвания и убийства.

Също така разбираше колко е обезпокоена Ким. Освен това в действията на натрапника се забелязваше нещо злокобно, което притесняваше и него самия. Каза ѝ, че може би ще е добра идея за известно време да се махне от Сиракуза и да отиде в дома на майка си.

Предложението превърна страха ѝ в гняв.

– Това проклето копеле! – изсъска тя. – Ако смята, че ще спечели битката, значи не ме познава изобщо!

Гърни я изчака да се успокои, после я попита дали помни имената на детективите, които са отговорили на обажданията ѝ.

– Казах ти, повече няма да им звъня!

– Разбрах те. Но аз бих искал да поговоря с тях. Да проверя дали знаят нещо, което не ти казват.