Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– В такъв случай каква ви е теорията? – попита недоверчиво Гърни. – Че Ким е достатъчно луда, за да върши тия неща сама? Така че да може да обвини бившия си приятел?

В погледа на Шиф се долавяше желание да повярва именно в това. После полицаят сви рамене:

– Или пък го прави някакво трето лице по все още неизвестни причини. – Отново погледна телефона си. – Трябва да тръгвам. Времето направо лети, когато се забавляваш.

И с тези думи се отправи към отворената врата на стаята.

– Защо няма камери? – попита Гърни.

– Я повтори?

– Логично би било в отговор на неколкократни оплаквания за нахлуване в чужда собственост и вандализъм в помещенията да се инсталират охранителни камери.

– Препоръчах подобна мярка на госпожица Корасон. Тя отказа. Окачестви идеята като недопустимо нарушение на личното ѝ пространство.

– Изненадан съм, че е реагирала така.

– Освен ако оплакванията ѝ не са били пълна глупост и камерата би го доказала.

Двамата мълчаливо се върнаха в чакалнята, минаха покрай дежурния сержант и отидоха до изхода. Гърни тъкмо се канеше да излезе, но Шиф го спря:

– Не спомена ли преди малко, че си открил ново доказателство в апартамента ѝ, за което трябва да знам?

– Да, така казах.

– Е? Какво беше?

– Сигурен ли си, че искаш да знаеш?

В очите на Шиф проблесна гняв:

– Да, бих искал да знам.

– Видях капки кръв, които водеха от кухнята до един сандък в мазето. В сандъка имаше малък остър нож. Но може би и това не е голяма работа, а? Може би Ким е изстискала кръвта от някоя пържола и е накапала по пода? Може би просто става все по-луда и отмъстителна с всяка изминала минута.

Пътуването на Гърни към дома не бе от най-приятните. Непрестанно чуваше ехото от саркастичните думи, които беше изстрелял към Шиф на раздяла. Колкото повече ги прехвърляше в ума си, толкова повече му се струваше, че се вписват в модела – модела на дребнаво заяждане, който владееше мислите и поведението му, откакто го бяха простреляли.

Винаги бе притежавал навика да оспорва очевидното във всяка ситуация, както и таланта да открива несъответствия. Сега обаче бавно осъзнаваше, че в него се случва и нещо друго, нещо по-малко обективно. Интелектуалната му склонност да подлага на съмнение логиката на всяко мнение, на всяко заключение, сега беше пропита от неприязън – неприязън, която варираше от раздразнително оспорване до нещо, граничещо с гняв.

Ставаше все по-изолиран, заемаше все по-отбранителна позиция и се противопоставяше все по-силно на всяка идея, която не е негова собствена. И беше убеден, че всичко това е започнало преди шест месеца с онези три куршума, които за малко да сложат край на живота му. Обективността, която някога приемаше за даденост, сега бе убягващо му качество, към което трябваше да се стреми. Знаеше обаче, че стремежът си струва усилията. Без обективност не притежаваше нищо.

Преди много време един терапевт му беше казал: „Когато изпитваш безпокойство, се опитай да откриеш страха под безпокойството. В основата винаги е страхът и ако не се изправим срещу него, обикновено постъпваме зле.“ Сега, като направи хладнокръвен опит да погледне обективно, Гърни се запита от какво го е страх. Този въпрос владееше съзнанието му през по-голямата част от пътуването. Най-точният отговор, до който успя да достигне, бе онзи, от който най-много се срамуваше.

Страхуваше се, че може да сбърка.

Паркира колата си до тази на Мадлин пред страничната врата на къщата. Планинският въздух беше леден. Гърни влезе вътре, закачи палтото си в килерчето, продължи към кухнята и подвикна:

– Прибрах се!

Не получи отговор. В къщата цареше неописуемо мъртвило – една особена пустота, която настъпваше само в отсъствието на Мадлин.

Трябваше да отиде до тоалетната и тръгна натам, после си спомни, че е забравил да вземе синята папка на Ким от колата. Върна се за нея, но преди да стигне до колата, нещо яркочервено привлече погледа му вдясно от мястото за паркиране. Бе по средата на лехата, в която Мадлин бе посадила цветя миналата година. Именно заради този факт първоначално Гърни реши, че нещото е разцъфнал цвят на върха на право стъбло. Секунда по-късно му хрумна, че по това време на годината не би могло да има цъфнали цветя. Въпреки това, когато се приближи към лехата и осъзна какво всъщност вижда пред себе си, истината не му изглеждаше по-логична от разцъфнала роза.

Правото „стебло“ се оказа тяло на стрела. Върхът ѝ беше забит във влажната почва, а „цветът“ бяха три алени пера, закачени в горния ѝ край, които блестяха ярко под косите лъчи на слънцето.