Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

След като бе изминал километър и половина по него, отби на поляната пред едно рядко използвано ваканционно бунгало.

Беше прекарал първите десет минути от пътуването от Баркъм Дел в размисъл защо Мадлин звучеше толкова раздразнена – обикновено не беше чак толкова ядосана от разсеяността му, от небрежността и неспособността да си записва нещата, които може да забрави. Остатъка от пътуването посвети на размисли за убийствата на Добрия пастир.

Чудеше се дали, след като е бил поет от офиса на ФБР в Олбъни, по случая е имало напредък – развитие, което да не е отбелязано в документите на щатската полиция, до които имаше достъп Хардуик. Питаше се също така дали има някакъв начин да получи отговор на този въпрос, без да минава през агент Траут. Не успя да се сети за такъв.

От друга страна... ако Траут наистина беше толкова безкомпромисен и твърд, както явно смятаха всички, значи бе и много уязвим. Гърни неведнъж се беше убеждавал, че хората са склонни да използват най-силната си защита, за да предпазят най-слабото си място.

Следователно манията за контрол често разкриваше страх от хаоса.

А това, от своя страна, предлагаше възможен път за влизане в крепостта.

Извади телефона и набра номера на Холдънфийлд. Обаждането му беше прехвърлено на гласова поща.

– Здравей, Ребека. Извинявай, че те безпокоя отново в толкова натоварен ден. В случая с Добрия пастир обаче има някои неща, които просто не се връзват. Всъщност е възможно във версията на ФБР да има сериозен недостатък. Обади ми се, когато ти остане свободно време.

После върна телефона в джоба си и включи на скорост, за да измине останалата част от пътя нагоре по хълма.

1Американска печатарска фирма, съществувала от 1835 до 1907 г. и известна с евтините и масово произвеждани литографии с актуални ежедневни сцени. – б. пр.

Когато мина между езерото и плевнята и къщата изникна в горния край на пасбището, той забеляза до колата на Мадлин горната част на резервоар и мотоциклетно кормило, едва различими над превитите и изпочупени върхове на кафявата трева. Гледката събуди в него смесица от подозрение и любопитство.

Когато спря колата до мотора, любопитството му нарасна. Беше съвсем нов на вид „Би Си Ей циклон“, изключително рядка машина, произвеждана за последно през шейсетте години на двайсети век.

Напомняше му за един мотор, който той самият беше притежавал навремето. През 1979 година, като първокурсник във „Фордъм“, живееше в апартамента на родителите си в Бронкс и всеки ден изминаваше разстоянието до университета с един двайсетгодишен „Триумф Бонвил“. Когато му го откраднаха през лятото между първи и втори курс, вече бе преживял толкова силни бури и брулещи дъждове, бе се разминал с толкова много катастрофи по пътя към Бронкс, че спокойно прие да замени мотора със скуката на градския транспорт.

Гърни влезе в къщата през страничната врата, която водеше към кухнята през малък коридор. Очакваше да чуе гласове, може би гласа на госта моторист, но единственият звук, който долавяше, беше някакво цвърчене на печката. Когато влезе, в помещението се разнасяше ароматът на лук, който Мадлин запържваше в дълбок тиган. Тя не вдигна очи.

– Чий е този мотор? – попита той.

– Пречеше ли ти?

– Не съм казал, че ми пречи – той изчака, вторачил очи в нея. – Е?

– Е?

– Е, чий е?

– Не бива да казвам.

– Какво?

Тя въздъхна:

– Не бива да ти казвам.

– И защо, по дяволите?

– Защото... някой иска посещението му да е изненада.

– Кой? Къде е?

– Това е изненадата – тя изглеждаше нещастна от положението, в което са я поставили.

– Да не би някой да ми е дошъл на гости?

– Точно така – Мадлин изключи котлона, вдигна тигана и изсипа лука върху ориза в тавата, поставена до печката.

– Къде е Ким?

– Излязоха с твоя гост да се поразходят.

Тя отиде до хладилника и извади купа със сурови белени скариди, друга купа с нарязани чушки и целина и буркан чеснова паста.

– Нали знаеш – отбеляза Гърни, – че не обичам особено изненадите.

– Нито пък аз – тя запали газта под тигана, изсипа в него зеленчуците и започна енергично да ги разбърква с шпатула.

В продължение на цяла минута двамата не казаха нито дума. За Гърни мълчанието беше неловко.

– Предполагам, че е някой, когото познавам? – на момента съжали за безсмисления въпрос.

Мадлин го погледна право в очите – за пръв път, откакто беше влязъл: