Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Кой знае? Както споменах, просто изпитвам известно любопитство. – Замълча за миг. – От друга страна, това мое така наречено любопитство може да е просто плод на собствения ми ум. Ще видим. Има един агент от ФБР, с когото бих искал да разговарям.

– За какво?

– Напълно съм сигурен, че знам колкото и хората от щатската полиция, но приятелчетата ни на федерално ниво имат навика да запазват за себе си по някоя и друга подробност – особено въпросната персона, водила разследването.

– И смяташ, че ще успееш да ги измъкнеш от него?

– Може и да не стане, но бих искал да опитам.

Изведнъж се разнесе трясък от счупено стъкло.

– По дяволите! – извика Мадлин от другия край на стаята, вдигна ръката си над мивката и се вгледа в нея.

– Добре ли си? – попита Гърни.

Тя откъсна парче от кухненската хартия, която стоеше на плота до мивката. Рулото се претърколи и падна на пода. Мадлин не му обърна внимание. Пренебрегна и зададения ѝ въпрос и вместо това започна да разтрива възглавничката на лявата си ръка.

– Имаш ли нужда от помощ? – Той стана и отиде да види ръката ѝ. Вдигна рулото и го постави обратно на плота.

– Дай да видя.

Кайл го последва.

– Господа, защо не се върнете по местата си? – намръщи се Мадлин, притеснена от цялото това внимание. – Мисля, че мога да се справя сама. Просто малко кръв, нищо сериозно. Трябват ми само кислородна вода и лейкопласт.

Тя се усмихна хладно и излезе от стаята. Двамата мъже се спогледаха и леко свиха рамене – по един и същи начин.

– Искаш ли кафе? – попита Гърни.

Кайл поклати глава:

– Опитвах се да си припомня... ФБР пое случая заради онзи човек от Масачузетс, нали? Кардиохирургът?

Гърни премига:

– Как, по дяволите, си спомняш това?

– Случаят придоби невероятни размери.

Нещо в изражението на Кайл внезапно подсети Гърни – разбира се, че Кайл би обърнал внимание на нещо такова, нали това беше светът, в който баща му е експерт.

– Да – каза той и усети как леко го пронизва непознато досега вълнение. – Сигурен ли си, че не искаш кафе?

– Може би ще пия едно, ако и ти пиеш.

Докато кафето се приготвяше, стояха и гледаха през френските прозорци. Жълтото следобедно слънце хвърляше коси лъчи над покритата със стърнища ливада.

След дълго мълчание Кайл каза:

– И така, какво мислиш за това, с което се е захванала тя?

– Ким ли?

– Да.

– Сложен въпрос. Предполагам, че всичко зависи от крайния резултат.

– От нейните обяснения ми се стори, че наистина иска да обрисува реален портрет на хората, замесени в случая.

– Това какво иска тя и как ще го представят онези от РАМ може да се окажат различни неща.

Кайл примига, изглеждаше разтревожен:

– Несъмнено си дадоха зор по времето на самите убийства. Бълваха помия по двадесет и четири часа в денонощието седмици наред.

– Помниш ли го?

– Само това гледах. Убийствата станаха, веднага след като се изнесох от къщата на мама и отидох да живея у Стейси Маркс.

– Когато беше на... петнайсет?

– Шестнайсет. Когато мама започна да излиза с Том Джерард, великия брокер на недвижими имоти – в очите му проблесна язвителна и взривоопасна възбуда, когато добави с гротесково натъртване: – Мама и Том .

– Значи – попита бързо Гърни – си спомняш телевизионното отразяване?

– Родителите на Стейси постоянно държаха телевизора включен. РАМ Нюз, непрекъснато. Господи, още виждам ясно възстановките.

– На убийствата?

– Точно така. Имаха един говорител зад кадър, който с драматичен глас описваше случващото се, основано твърде условно на фактите, докато показваха някакъв актьор зад волана на лъскава черна кола, движеща се по самотен път. По този начин представяха цялата случка – чак до изстрелите и изхвърчането на колата от пътя, а само за частици от секундата на екрана се появяваше миниатюрен надпис „възстановка“. Беше като риалити програма, но без риалити елемента. Ден след ден. Изкараха толкова пари от тази простотия, че би трябвало да плащат на Пастира.

– Сега се сетих. Всичко беше част от карнавала на РАМ.

– Като спомена карнавал, гледал ли си „Ченгета“ ? Доста нашумя по телевизията горе-долу по същото време.

– Гледах малко от един епизод.

– Не мисля, че съм ти разказвал за това, но когато бях в началния курс на гимназията, имаше един нещастник, който знаеше, че си детектив от нюйоркската полиция, и винаги ме питаше: „Твоето татенце с това ли си изкарва хляба – разбива вратите на разни каравани?“. Пълен задник. Аз обикновено му казвах: „Не, задник, не прави това . И между другото, задник, баща ми не е просто ченге, а детектив, разследващ убийства.“ Детектив първи клас, нали така, татко?