Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Нямаше добавени или изчезнали обекти, дело на човешка ръка. Липсваха постройки, билбордове, телефонни стълбове. През 2000 година на пътя е нямало предпазна мантинела, нямаше и сега. Трите високи вековни дървета изглеждаха напълно непроменени. Годишният сезон, ранна пролет, беше същият като преди десет години – така старите фотографии изглеждаха съвсем актуални.

Разположението на дърветата заедно с означенията по снимките, указващи ъгъла и разстоянието, позволиха на Гърни да изчисли приблизителната позиция на колата на Шарън Стоун в момента, в който я е улучил куршумът.

Гърни подкара обратно по шосето до мястото, където го пресичаше друг път, отиващ към магистралата. След това измина разстоянието от тази точка до точката на стрелбата, оттам – още три километра през тресавища и заблатени райони, покрай езерото Дед Дог и през селцето Баркъм Дел, което сякаш бе излязло от литография на „Къриър и Айвс“ 1, а след това още километър и половина до мястото, където Лонг Суомп Роуд се свързваше с натоварената окръжна магистрала.

После се върна до началната точка и повтори всичко, но този път го направи така, както си представяше, че го е сторил Добрия пастир.

Първо намери небиещо на очи място за паркиране край шосето, недалеч от връзката с междущатската магистрала – логично място, където човек да изчака в засада преминаването на някой мерцедес, популярно превозно средство сред хората, които идваха в Баркъм Дел за уикенда.

След това тръгна след въображаем черен мерцедес, следва го до началото на дългия плавен завой, навлезе в него и ускори, връхлетя в лявото платно, свали прозореца откъм пътническата седалка и приблизително в точката, където според възстановката бе станал инцидентът, протегна дясната си ръка и я насочи към въображаемия шофьор.

„БАМ!“, изкрещя възможно най-силно. Знаеше, че гласът му не може да се мери дори с 10 процента от силата на 50-калибровото чудовище, използвано при истинското убийство. След симулацията на стрелбата, рязко натисна спирачките и си представи как колата на жертвата изхвърча от завоя на шосето и връхлита в мочурището на около стотина метра нататък. Престори се, че оставя пистолета на седалката до себе си, за да извади малко животинче играчка от джоба на ризата и да го метне на банкета край пътя, близо до мястото, където си представяше, че мерцедесът е затънал в калта, заобиколен от кафявите остатъци на миналогодишната блатна трева.

След като приключи с измисленото нападение, подкара колата към Баркъм Дел. По пътя оглеждаше и преценяваше всички налични възможности човек да се отърве от пистолет „Пустинен орел“. Размина се с три коли, които се движеха в обратна посока. Едната беше черен мерцедес и при вида ѝ го побиха тръпки.

На светофара в селото направи обратен завой. Канеше се да повтори цялата процедура. Но докато наближаваше Дед Дог Лейк и обмисляше плюсовете и минусите му като евентуално място за изхвърляне на пистолета, мобилният телефон иззвъня. На екрана се изписа номерът на домашната му стационарна линия.

– Мадлин?

– Къде си?

– На един път близо до Баркъм Дел. Защо?

– Защо ли?

Той се подвоуми:

– Някакъв проблем ли има?

– Колко е часът? – попита го тя с обезпокоително спокоен глас.

– Колко е часът? Не знам... О, Исусе! Да, разбирам. Забравих.

Часовникът на таблото показваше 3 и 15 следобед. Обещал бе да се върне до три. До три часа най-късно .

– Забрави?

– Съжалявам.

– И това е всичко? Забрави? – в сдържания ѝ тон се усещаше истински гняв.

– Съжалявам. Нямам кой знае какъв контрол върху забравянето. Не е като да решавам нарочно да забравя някои неща.

– Точно това правиш.

– Че как бих могъл? Забравянето си е забравяне. Не става нарочно.

– Помниш онова, за което те е грижа. Забравяш нещата, за които не ти пука.

– Не е...

– Напротив, така е! И винаги се оправдаваш с паметта си. А това няма нищо общо с паметта. Никога не си забравял, когато е трябвало да се явиш на съдебно заседание, нали? Нито пък си забравял за среща с окръжния прокурор. Нямаш проблем с паметта, Дейвид, имаш проблем с това да ти пука.

– Виж, съжалявам.

– Ясно. Кога ще се прибереш?

– В момента пътувам. Трийсет и пет, четиридесет минути?

– Значи ще се прибереш до четири?

– Със сигурност ще се върна до четири. Може би и по-рано.

– Хубаво. Четири часа. Само с час закъснение. Ще се видим тогава.

Връзката прекъсна.

В 3,52 Гърни стигна спокойния път, който се виеше нагоре през все по-стръмните хълмове покрай потока и стигаше до къщата им.