Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Всичко това бяха доводи на разума, а в гнева, който изпитваше, липсваше и капчица разум. Гняв към надутия маниак на тема контрол, който по подразбиране щеше да откаже среща с него; към Холдънфийлд, задето беше прекалено погълната от своите собствени приоритети, за да му ходатайства; към цялата арогантна култура на ФБР.

В ума му се въртяха различни образи и моменти: откъси от лекцията на Холдънфийлд, резонансовата ѝ концепция за серийните убийства, профила на Добрия пастир, отрязаното с трион стъпало, настойчивите твърдения на Роби Мийс, че Ким Корасон има опасно душевно разстройство, ексцентричният Макс Клинтър, отблъскващият Руди Гец, дяволската стрела с червено перо в градината. Но насред целия този безпорядък, мислите му отново и отново се връщаха към жегналото го язвително подмятане: Сигурно се шегуваш.

Какъв отговор би предпочел? Разбира се, че ще се срещне с теб. С твоята зашеметяваща репутация на полицейски детектив от Ню Йорк, как би могъл агент Траут да не желае да се запознаете?

Боже! Нима беше толкова патетично зависим от репутацията си? От това положението му на детектив звезда в света на правоохраняването да бъде потвърдено? Някога публичното признание го караше да се чувства неловко, но сегашното пренебрежение бе още по-лошо. Което водеше до още един тревожен въпрос:

Кой е той без това положение, без тази репутация?

Един от многото, чиято кариера е приключила? Един от многото, които не са наясно кои, по дяволите, са, защото силовата структура, която им е дала самоличност, разполага и с властта да ги отхвърли? Просто един от многото тъжни бивши ченгета, които наблюдават пасивно отстрани, мечтаят за дните, когато животът им е имал смисъл, и се надяват да ги повикат обратно в играта?

За бога, що за самосъжалителни глупости!

Я, стига!

Аз съм детектив. Може би винаги съм бил такъв и по един или друг начин винаги ще бъда. Това е факт от живота ми, който не зависи от подробности като получаване на фиш със заплата и служебна йерархия. Притежавам комбинация от умения, която ме превръща в онова, което съм. Единствено това как използвам тези умения има значение – не мнението на Ребека Холдънфийлд, на агент Траут или на когото и да било друг. Моето себеуважение – властта над живота ми – зависи от собственото ми поведение, а не от реакциите на дрънкаща измишльотини психоложка профайлър и федерален бюрократ, когото не съм срещал никога.

Вкопчи се в това твърдение и го използва, за да се успокои, макар да усещаше, че тонът му е твърде краен. Същевременно беше сигурен, че някаква увереност е по-добре от никаква увереност . А и си даваше сметка, че ако иска да запази равновесието си – също като велосипедист – се нуждае от движещ импулс. Трябваше да направи нещо.

Извади мобилния телефон, влезе в електронната си поща и още веднъж отвори докладите от инцидентите, които му изпрати Хардуик.

Докато ги прехвърляше, си спомни, че агентката по недвижимите имоти, онази с име на филмова звезда, се е намирала само на няколко километра от дома си в Баркъм Дел, когато Добрия пастир я превърнал в четвъртата си жертва.

Баркъм Дел не беше далеч от Купърстаун. В доклада Гърни откри точното местонахождение на Лонг Суомп Роуд, както и снимки на мястото, където куршумът бе отнесъл половината лице на Шарън Стоун, а колата ѝ бе изскочила от платното и се бе озовала в тресавището отстрани.

Въведе координатите в джипиеса и изкара колата от паркинга на хотел „Отесага“. Онова, което изпитваше, не беше грандиозно очакване да открие нещо, а скромното усещане, че се връща в началото. Че най-после отново е стъпил на земята.

Първото посещение на някое местопрестъпление (дори и десет години по-късно) оказваше особено влияние върху Гърни. Трудно му бе да го класифицира. Би било извратено да го нарече „възбуждащо“, но определено стимулираше сетивата му. Превръщаше се в катализатор на определени химически реакции в мозъка му, което правеше всичко видяно там далеч по-значимо и запомнящо се от гледките и събитията в обичайния му живот.

Не за пръв път посещаваше сцена на убийство, извършено много отдавна. Веднъж разпитваше сериен убиец, който си призна, че е убил тийнейджърка в гористата местност до Орчард Бийч в Бронкс – престъпление, извършено дванайсет години преди признанието.

Сега, докато караше бавно по лекия ляв завой, с който Лонг Суомп Роуд се отделяше от магистралата по посока на Дед Дог Лейк, Гърни премина през същия процес, който бе приложил при Орчард Бийч – отнемаше наум години, „подмладяваше“ дърветата, изтриваше от картината младите фиданки и по-дребните храсти. Снимките от полицейския доклад му позволяваха лесно да си представи промените.