Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Не е зле , помисли си Гърни.

После преброи столовете на око и прецени, че са около двеста. Повечето бяха заети. Почти всички присъстващи бяха мъже, като по-голямата част надхвърляха средната възраст. Той влезе в залата и зае един от столовете на последния ред. Обикновено постъпваше така на сватби и други събития, където не се чувстваше на мястото си.

Холдънфийлд срещна погледа му, но не показа, че го е разпознала. Вместо това изглади листата на катедрата пред себе си и се усмихна на публиката. Изражението ѝ разкриваше по-скоро увереност и сила, отколкото топлота.

Нищо ново , каза си Гърни.

– Благодаря ви, господин председател. – Усмивката вече я нямаше, гласът беше ясен, а тонът – властен и авторитетен. – Днес съм тук, за да ви предложа една проста идея. Не ви карам да се съгласявате с нея или да я отхвърляте. Искам да я обмислите. Ще ви предоставя един нов поглед върху ролята на подражанието в живота ни – как се отразява на всичко, което мислим, чувстваме и правим. Предлагам ви тезата, че подражанието е един от инстинктите за оцеляване на хората като вид – точно толкова необходим и задължителен, колкото секса. Тази простичка идея е революционна . Подражанието никога досега не е било класифицирано като инстинкт – склонност към действие, подклаждана от натрупването и освобождаването на напрежение. Но нима то не е именно това?

Замълча за миг. Аудиторията беше притихнала, напълно неподвижна.

– Може би най-показателният и пренебрегван факт за подражанието е това, че... носи приятно усещане . Процесът на имитация осигурява на човешкия организъм един вид удоволствие – освобождаване на напрежението. Във всичко, което правим, съществува предпочитание към повторението, защото е хубаво.

Очите на Холдънфийлд блестяха, а публиката я слушаше в захлас.

– Харесва ни да виждаме онова, което сме виждали и преди, и да правим неща, които сме правили преди. Мозъкът търси резониращи модели, защото съответствието предизвиква удоволствие.

След тези думи тя пристъпи иззад катедрата, сякаш искаше да влезе в по-пряко взаимодействие със слушателите си:

– Оцеляването на който и да било вид зависи от способността на всяко следващо поколение да възпроизведе поведението на предходното. Това възпроизвеждане може да произтича от генетично програмиране или от придобити познания. Мравките разчитат основно на генетичното програмиране за определяне на поведението си. Ние пък използваме онова, което сме научили. Още при появата си на бял свят, насекомите са снабдени буквално с цялата нужна им информация, а при раждането си хората не знаят буквално нищо, което ще им е необходимо. Законът за оцеляване на насекомите им налага да действат. Законът за оцеляване на хората им налага да се учат. Инстинктите на насекомото го превеждат през конкретните действия от жизнения му цикъл, докато нашият инстинкт на подражание ни налага да се научим как да действаме .

Доколкото Гърни можеше да прецени от мястото си в дъното на залата, присъстващите попиваха всяка нейна дума. В тази стая тя беше истинска звезда.

– Именно в този инстинкт се крият корените на изкуството, навиците, радостта от творчеството, болката от безсилието. Голяма част от човешкото страдание произтича от прякото противопоставяне на инстинкта за подражание и различни външни награди и наказания. Нека разгледаме случая, при който родителят удря детето си, за да го накаже, че е ударило друго дете. Преподадени са два урока: че боят е погрешен начин да се справяме с поведение, което не ни е приятно (тъй като именно той е причината за наказанието), и същевременно – че боят е правилен начин да се справяме с поведение, което не ни е приятно (тъй като според модела той се използва за прилагане на наказанието). Родителят, който удря детето си, за да го научи да не удря, в действителност го учи да удря. Потенциалните възможности за психически травми са огромни, когато поведението, преподавано като модел, съвпада с поведението, което се наказва.

На Гърни му се стори, че през следващия половин час Холдънфийлд просто повтаря с различни изрази онова, което вече беше казала. Вместо да отегчи публиката си обаче, тя сякаш още по-силно я завладяваше. Крачеше напред-назад и жестикулираше драматично във великолепната конферентна зала – една жена, която сякаш бе попаднала в своя бленуван рай.

Накрая се върна на мястото си зад катедрата с изражение, което изглеждаше на Гърни като неподправен триумф.