Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Обаждането му донесе удовлетворяващото усещане, че е задвижил нещо. Върна се на отворения доклад и започна да работи по него. Час по-късно, когато бе преполовил петия доклад, телефонът звънна. Погледна кой е: Олбъни – Съдебни консултанти.

– Ребека?

– Здравей, Дейвид. Тъкмо спрях да заредя. С какво мога да съм ти полезна?

Гласът ѝ подчертаваше особената комбинация от безцеремонност и достъпност в нея.

– Разбрах, че си един вид експерт по случая Добрия пастир.

– Един вид.

– Дали има възможност да се видим набързо да поговорим?

– Защо?

– Случват се странни неща, които може и да имат връзка със случая, и ми се ще да чуя мнението на някого, който знае за какво говори.

– В интернет има тонове информация.

– Имам нужда от гледна точка, на която да мога да се доверя.

– И кога трябва да стане това?

– Колкото по-скоро, толкова по-добре.

– Пътувам към „Отесага“.

– Моля?

– Хотел „Отесага“ в Купърстаун. Ако можеш да дойдеш там, бих могла да ти отделя четиридесет и пет минути между един и петнайсет и два.

– Идеално. Къде трябва...

– Ела в зала „Фенимор“. Ще изнасям доклад в дванайсет и трийсет, след което ще има кратък модул за въпроси, а след това бъбрене край шведската маса. Мога да пропусна бъбренето. Ще успееш ли да дойдеш в един и петнайсет?

Той разтвори и сви дясната си ръка, убеждавайки се още веднъж, че ще се справи със скоростния лост.

– Да.

– Тогава доскоро – тя прекъсна връзката.

Гърни се усмихна. Имаше афинитет към всеки, който бе готов да пропусне бърборенето. Може би това харесваше най-много у Холдънфийлд – сведената ѝ до минимум общителност. За миг се зачуди под каква форма се проявява тази нейна черта в сексуалния ѝ живот. Разтърси глава, прогонвайки мисълта.

Съсредоточи се и се върна към средата на петия доклад – разделът се състоеше от снимки от местопрестъплението и превозните средства. Мерцедесът на доктор Джеймс Брустър бе показан от многобройни ъгли, смачкан до половината от дължината си след удар в ствола на крайпътно дърво. Както повечето от превозните средства на жертвите, струващата сто хиляди долара капсула престиж на доктора беше смляна до нещо неузнаваемо, безименно и безполезно.

Гърни се чудеше дали това не е част от целта на Пастира, част от тръпката – не само да убива предполагаеми богати хора, но и да превръща символите на богатството им в купчина непотребен боклук. Финално унижение за богатите и могъщите. Прах при праха.

– Прекъсваме ли нещо? – беше гласът на Мадлин.

Гърни трепна и вдигна поглед. Тя стоеше на вратата на кабинета, а Ким беше зад нея, не беше чул кога са влезли в къщата. Все още бяха облечени в безумно цветните якета.

– Да прекъсвате?

– Изглеждаше много задълбочен.

– Просто се опитвам да поема информацията. Какво сте намислили?

– Слънцето се показа. Денят ще е прекрасен. Ще водя Ким на разходка до хребета.

– Няма ли да е кално? – той усети раздразнението в собствения си глас.

– Мога да ѝ дам назаем чифт от моите ботуши.

– Сега ли тръгвате?

– Проблем ли е?

– Не, разбира се, че не. Всъщност и аз ще трябва да изляза за час-два.

Тя го погледна разтревожено:

– С колата? С тази ръка?

– Ибупрофенът е велико нещо.

– Ибупрофен? Преди дванайсет часа падна по стълбището, озова се в спешното и трябваше да те докарат вкъщи. А сега след няколко хапчета си като нов?

– Не като нов. Но не съм и такъв инвалид, че да не мога да се движа.

Очите ѝ се разшириха от раздразнение:

– Къде трябва да отидеш, че е толкова важно?

– Помниш ли доктор Холдънфийлд?

– Спомням си името. Ребека ли беше?

– Точно така, Ребека. Съдебен психолог.

– Къде е тя?

– Офисът ѝ е в Олбъни.

Мадлин повдигна вежда.

– Олбъни? Там ли ще ходиш?

– Не. Тя ще е в Купъртаун днес на някакъв професионален симпозиум.

– В „Отесага“?

– Как разбра?

– Къде другаде в Купъртаун би могъл да се провежда симпозиум? – тя го изгледа с любопитство. – Нещо спешно ли излезе?

– Не, нищо не е излязло. Но имам няколко въпроса по случая Добрия пастир. В изготвения от ФБР профил видях бележка под линия за една нейна книга на тема серийни убийства. И смятам, че по-късно може да е писала статии по случая.

– Не можеш ли да зададеш въпросите си по телефона?

– Прекалено много са. И прекалено сложни.

– Кога ще се прибереш?

– Даде ми четиридесет и пет минути, които изтичат в два часа, така че до три най-късно би трябвало да съм си у дома.