Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Не беше сигурен какво търси. Все още беше на етап, в който най-важното бе да огледа всеки детайл, да попие възможно най-много данни. Решенията за това кое е от значение, търсенето на модели – до тях щеше да стигне по-късно.

Осъзна, че първия път е бързал прекалено много. Трябваше да забави ход. С годините беше открил, че една от най-пагубните грешки, които един детектив може да допусне, е да скочи в някоя теория с твърде малко данни. Защото веднъж помислиш ли, че виждаш модел, който отговаря на твоята теория, съществува нагласа да отхвърляш фактите, които не се вписват в него. Естественият афинитет на мозъка към създаване на модели омаловажава точките, които не допринасят за оформяне на картината. А когато към това се добави професионалната нужда на детектива бързо да съставя схеми за дадена ситуация, резултатът е склонност да се скача към необмислени изводи.

Периодът, през който просто гледаш, слушаш и попиваш, е от огромно значение. Да се отдаде заслуженото на този период винаги е най-добрият начин да се започне разследване.

Да се започне разследване ли?

Разследване на какво? По чия поръчка? С какви пълномощия? В евентуално стълкновение с Шиф и с още кого?

Реши да опрости нещата – или поне да прочисти терминологията, като приеме всичко като лична инициатива за събиране на факти, скромно усилие с цел намиране на отговор на няколко въпроса. Въпроси като:

Кой се крие зад оригиналните „шеги“, които бяха разтревожили Ким?

Кое е по-близо до истината – характеристиката на Ким за Мийс или неговата характеристика за нея?

Кой беше заложил проклетия капан, който го хвърли на пода в мазето? Той ли бе планираната жертва, или Ким?

Ако шепотът е бил реален, кой шепнеше? С каква цел се спотайваше в мазето? По какъв начин и по кое време беше проникнал в къщата и как се бе измъкнал навън?

Какво означаваше предупреждението „Не дърпай дявола за опашката“?

И какво беше общото, ако изобщо имаше общо, между събитията от настоящето и серията пътни убийства отпреди десет години?

В представите на Гърни собствената му инициатива по събиране на фактите започваше с преглед на всичко в докладите за инцидентите, приложенията към тези доклади, докладите от ППАТП, профила от ФБР, обобщенията от папката на Ким и бележките, които сам си беше водил, докато слушаше язвителните резюмета, направени от Хардуик относно личностните профили на жертвите.

С всичко това можеше да се заеме сам. Но усещаше и растящ подтик да седне с Ребека Холдънфийлд и да се задълбочи по-детайлно в профила на Добрия пастир и хипотезата по този случай: как са били събирани, анализирани и приоритизирани първичните данни; как са тествани алтернативните теории; как се е стигнало до консенсус и дали някои схващания, които беше имала във връзка с този случай, са претърпели промяна с годините. Беше любопитен да узнае и дали тя някога е говорила с Макс Клинтър.

Гърни все още пазеше в телефона си номера на Холдънфийлд. (След като си бяха сътрудничили за кратко по случаите с Марк Мелъри и Джилиан Пери, беше предположил, че е възможно пътищата им отново да се пресекат.) Извика номера на екрана и го набра. Свърза се с гласовата ѝ поща. Изслуша едно многословно уводно съобщение за работното време и адреса ѝ, интернет страницата и електронната поща, където биха могли да бъдат изпращани запитвания. Гласът извика у него образа на самата жена. Безкомпромисна, съобразителна, атлетична и амбициозна. Чертите на лицето ѝ бяха съвършени, без това да я прави красива. Очите ѝ бяха поразителни и пронизващи, но им липсваше топлина, която би ги разхубавила. Тя беше завършен професионалист, чиято терапевтична практика запълваше времето, останало ѝ след упражняване на основната ѝ кариера в съдебната психология.

Гърни остави немногословно съобщение, с което се надяваше да я заинтригува. „Здравей, Ребека. Дейв Гърни на телефона. Надявам се всичко да е наред. Замесен съм в една необичайна ситуация, която бих искал да обсъдя с теб, да получа твоето мнение и съвет. Свързана е със случая с Добрия пастир. Знам колко невероятно много си заета. Свържи се с мен, когато имаш възможност.“ Накрая остави номера на мобилния си телефон.

За всеки друг, с когото не бе разговарял от шест месеца, това съобщение би било твърде сухо и безлично, но той знаеше, че за Холдънфийлд не съществуват такива неща като твърде сухо или твърде безлично. Което не означаваше, че не я харесва. Всъщност си спомняше моменти от миналото, в които бе смятал чепатата ѝ особа за обезпокояващо привлекателна.