Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Какво?

– Глас... шепот... нещо такова?

– Не. Не, какво имаш предвид? – пита тя с нарастваща тревога.

– Нищо, аз просто... – той клати глава. – Вероятно съм чул собственото си дишане.

След това я пита дали тичащите стъпки са били нейните.

Тя отговаря – да, сигурно да, сигурно е тичала, поне така мисли, може би се е препъвала, ходела е бързо, не може да си спомни, тъй като била в паника, опитвала се да стигне в тъмното до спалнята, където държи фенерчето на нощното си шкафче.

– Защо питаш?

– Просто проверявам впечатленията си – отвръща неопределено той.

Не иска да разсъждава на глас върху другата възможност – натрапникът да е изхвърчал по стълбището от мазето, докато Ким е била на път към спалнята; да се е възползвал от тъмнината, за да се скрие; да е бил на сантиметри разстояние от нея и когато се е върнала, да се е промъкнал и да е излязъл от къщата.

Но където и да е отишъл, както и да се е измъкнал – ако допусне, че наистина се е измъкнал, а не се спотайва свит в сандъка, какво означава това? Първо, защо изобщо е бил в подземието? Възможно ли е да е Роби Мийс? Логически погледнато, да, възможно е. Но с каква цел?

Всичко това препуска из съзнанието му, докато стои в основата на стълбището с насочено към сандъка фенерче и се опитва да реши какво да прави от тук нататък.

Предпочита да не се разправя с когото или каквото е в сандъка единствено на светлината от малкото фенерче „Маглайт“. Затова подвиква на Ким да включи осветлението от ключа в горната част на стълбището – макар да знае, че няма да има непосредствено значение. Придвижва се до електрическото табло, като осветява със слабия лъч на фенерчето ту него, ту сандъка. После пъхва фенерчето под мишница, отваря металната вратичка и установява, че главният прекъсвач най-отгоре е изключен.

Щраква твърдия пластмасов ключ в обратното положение. Голата крушка на тавана на мазето светва веднага. Нещо, което звучи като мотор на хладилник, забръмчава на горния етаж. Чува Ким да казва:

– Слава богу!

Хвърля бърз поглед из подземието и се уверява, че наистина няма друго място, където да се скрие човек, освен в сандъка.

Отива до него. Страхът и настръхналата кожата бързо се заменят от гняв и желание за конфронтация. В този миг се обажда предпазливостта му и му подсказа да не повдига капака, а да преобърне сандъка. Той прибира фенерчето в джоба на якето си, хваща здраво ъгъла на сандъка и с дърпане го обръща настрани, откривайки по лекотата, че е празен – факт, който се потвърждава, след като отваря капака с ритник.

Междувременно Ким е слязла до средата на стълбището и сега оглежда мазето като уплашена котка. Погледът ѝ спира на счупеното стъпало.

– Можеше да загинеш! – казва с разширени очи, сякаш изводите от инцидента чак сега са я осенили. – Счупи се просто така, когато стъпи на него ли?

– Просто така – потвърждава той.

Докато тя ужасено разглежда мястото, където е паднал, той е трогнат от нещо дълбоко наивно в изражението ѝ. Тази млада жена, която създава амбициозен документален филм за потресаващото въздействие на убийството, изглежда потресена от идеята, че животът може да е опасен.

Гърни проследява погледа ѝ, взира се надолу, в дупката в дървото – и бързо забеляза онова, което тя или не е видяла, или не е успяла да осъзнае.

Стъпалото наистина се е строшило... но първо някой почти изцяло го е срязал с трион и в двата му края.

Изтъква ѝ този факт, а тя се мръщи, очевидно объркана.

– Какво искаш да кажеш? Как е възможно?

Всичко, което той отвръща, е:

– Още една загадка, която се прибавя към останалите.

Сега, докато лежеше в леглото си, загледан в тавана, масажираше без особен ефект ръката си и пресъздаваше веригата събития от изминалата нощ, Гърни обмисли в по-големи подробности този си отговор. Вероятно саботажът беше дело на шепнещия натрапник, вероятно набелязаната жертва е била Ким, и може би той, Гърни, просто се е изпречил на пътя му.

Да направиш такъв капан на стълбище – като срежеш частично някое от стъпалата – беше клише от криминалните филми. При това клише, което трудно би могло да се пропусне. Следите от трион бяха лесно забележими и не оставяха съмнение, че стъпалото не се е счупило случайно. Следователно целта почти със сигурност e била да бъдат открити. В този смисъл следите от трион бяха неразделна част от някакво предупреждение.

Вероятно изборът на долно стъпало също бе част от предупреждението – целта е била лошо падане, но не толкова лошо, колкото би било от по-високо стъпало, да кажем. Не и фатално падане. Не още. Може би посланието е съвсем ясно: „Ако пренебрегнеш предупрежденията ми, те ще стават все по-жестоки. По-болезнени. По-смъртоносни.“