Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– С онзи Клинтър ли беше през цялото това време?

– С него, с Джак Хардуик по телефона, в колата с документите по случая, които ми изпрати Хардуик на мейла, с бившия приятел на Ким Корасон и така нататък, и така нататък.

– Онзи, който я тормози?

– Не съм сигурен, че той я тормози. Всъщност не съм сигурен и за Клинтър.

– Според онова, което ми разказа снощи, явно е опасно неуравновесен.

– Да, може и така да е. Но от друга страна...

– По-добре да обърнеш внимание на...

Гърни беше стигнал до участък без клетъчно покритие. Връзката прекъсна. Той реши да изчака жена му да се обади отново. Остави телефона изправен в една от поставките за чаши на таблото. След по-малко от минута той звънна.

– Последното, което чух да казваш – започна той, – беше, че е по-добре да обърна внимание на нещо.

– Ало?

– Тук съм. Бях на място извън обхват.

– Извинявай, какво каза? – беше женски глас, но не този на Мадлин.

– О, съжалявам! Помислих те за друг.

– Дейв? Ким е на телефона. Да не те прекъсвам?

– Няма проблем. Между другото, съжалявам, че не ти се обадих. Какво става?

– Получи ли съобщението ми? Че от РАМ пускат първия епизод.

– Нещо такова. „Проектът е в ход“, мисля, че това беше написала.

– Пилотният епизод ще се излъчи тази неделя. Нямах представа, че ще стане толкова бързо. Ще използват необработеното демо, което заснех с Рут Блум, точно както каза Руди Гец. И искат да продължа с колкото е възможно повече интервюта с останалите семейства. Ще дават по един епизод всяка неделя.

– Което означава, че нещата напредват, както ти се надяваше.

– Определено.

– Но?

– О, нямам никакви резерви относно това. Прекрасно е!

– Но?

– Но... Имам един... един глупав малък проблем тук.

– Да?

– Осветлението. Отново угасна.

– Осветлението в апартамента ти?

– Да. Казах ли ти как преди време всички крушки бяха леко развинтени?

– Пак ли е същото?

– Не. Проверих лампата в дневната, крушката си е завита. Затова предполагам, че е от прекъсвача. Но в никакъв случай няма да сляза в мазето да проверявам.

– Обади ли се на някого?

– Не смятат това за спешен случай.

– Кой?

– От полицията. Може би ще изпратят някого да намине по-късно. Но да не разчитам много на това. Прекъсвачите не са работа на полицията, така ми казаха. Трябвало да се обадя на хазяина или на някой майстор, или на електротехник, или на приятелски настроен съсед, или очевидно на когото и да било друг, но не и на тях.

– Ти обади ли се?

– На хазяина? Естествено. Отговори гласовата поща. Един Господ знае дали и кога я проверява. На майстора? Естествено. Но той е долу в Кортланд, работи в друга сграда, собственост на същия човек. Казва, че би било нелепо да измине целия път с кола до Сиракуза, за да включи някакъв си прекъсвач. Нямало да го направи. Техникът, на когото позвъних, иска минимум сто и петдесет долара, за да дойде. И нямам приятелски настроени съседи. – Тя направи пауза. – Така че това е... моят глупав малък проблем. Някакъв съвет?

– В момента в апартамента ли си?

– Не. Излязох навън. В колата съм. Вече се мръква, а не бих искала да съм вътре без никакво осветление. Не спирам да мисля за мазето и за това какво се крие там долу.

– Някакъв шанс да се върнеш обратно вкъщи, да останеш при майка си, докато се наредят нещата?

– Не! – отговорът ѝ беше точно толкова гневен, колкото и предния път, когато беше повдигнал въпроса. – Там вече не ми е дом – това е моят дом. Нямам намерение да бягам при майка си като подплашено малко момиче само защото някакъв задник си играе игрички с мен.

Само че на Гърни му звучеше точно като уплашено момиченце. Момиченце, което се опитва да се държи така, както мисли, че би се държал един възрастен на негово място. Образът го изпълни с почти болезнена загриженост и отговорност.

– Добре – отсече той и в последната секунда импулсивно се престрои в дясното платно и мина през изхода от магистралата. – Стой където си. Мога да дойда до двайсет минути.

След като шофира със сто и двайсет километра в час през по-голямата част от пътя, деветнайсет минути по-късно той беше обратно в Сиракуза, в западналия квартал на Ким Корасон. Паркира колата срещу апартамента ѝ, от другата страна на улицата. Здрачът беше отстъпил място на нощта и Гърни едва разпозна мястото, което бе видял на дневна светлина преди два дни. Пресегна се към жабката и извади оттам тежък черен метален фенер.

Докато пресичаше улицата, Ким излезе от колата си. Изглеждаше разтреперана и нервна: