Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Заплашвате ли ме?

– Да те заплашвам ? Че защо бих направил подобно нещо? Това е противозаконно. Като пенсиониран полицай питая огромно уважение към закона. Някои от най-добрите ми приятели са полицаи. Някои са точно тук в Сиракуза, като например Джими Шиф. Може да го познаваш. Както и да е, въпросът е, че аз обичам да правя хонорарен анализ, преди да се ангажирам с дадена работа. Разбираш, нали? И така, отново да ти задам въпроса: Известна ли ти е някаква причина, поради която работата ми по осигуряване личната безопасност на госпожица Корасон би изисквала да начисля нещо повече от обичайната си такса?

В погледа на Мийс се промъкна несигурност:

– Какво, по дяволите, мога да знам аз за нейните проблеми със сигурността ? Какво общо има това с мен ?

– Тук си прав, Боби. Имаш вид на приятен млад мъж, на много красив млад мъж, който не би искал да причини никакви проблеми никому. Прав ли съм?

– Не съм аз този, който причинява проблеми.

Гърни бавно кимна и зачака, усещаше промяна в подводното течение.

Мийс прехапа долната си устна:

– Двамата имахме прекрасна връзка. Не исках да приключва по този начин. Тези глупави упреци. Фалшиви обвинения. Лъжи. Клевети. Тъпи оплаквания в полицията. Сега вие. Дори не разбирам за какво сте тук.

– Казах ти защо съм тук.

– Но в това няма никакъв смисъл. Не трябва да тормозите мен. Би трябвало да потърсите отрепките, които тя въвлече в живота си. Ако има проблеми със сигурността, са заради тях.

– И кои са тези отрепки?

Мийс се разсмя. В смеха му имаше нещо диво, накъсано. Като театрален звуков ефект.

– Знаете ли, че тя чукаше професора си, така наречения ѝ научен ръководител? Знаете ли, че чука всеки, който може да подпомогне скапаната ѝ кариера? Знаете ли, че чука Руди Гец, най-голямата отрепка в целия шибан свят? Знаете ли, че е напълно луда, по дяволите? Знаете ли това?

Мийс сякаш напълно се бе поддал на емоциите си и те го отнасяха някъде много далеч. Гърни искаше да удължи момента, да види докъде ще доведе.

– Не, не знаех всичко това. Но съм ти благодарен за информацията, Робърт. Нямах представа, че е луда. А това е нещо, което определено би се отразило на хонорара ми. Да осигуряваш безопасността на луда жена може да е доста шибана задачка. Според теб до каква степен стига лудостта ѝ?

Мийс поклати глава.

– Сам ще разберете. Повече и дума няма да кажа. Сам ще разберете. Знаете ли къде бях днес следобед? В кантората на моя адвокат. Ще предприемем законови действия срещу тази кучка. Съветът ми към вас е да стоите далеч от нея. Много далеч.

Той затръшна вратата. Трясъкът бе последван от изщракването на две ключалки. Всичко това може и да беше само театрално представление, помисли си Гърни, но със сигурност беше интересно.

1Въпросът е често свързан с ангелологията през Средновековието. Днес се възприема като метафора за време, пропиляно в спорове без никакво практическо значение – б. р.

Докато Гърни следваше указанията на джипиеса обратно към междущатската магистрала, над езерото Онондага плъзна мрачен карминеночервен залез. Отразен във всеки друг воден басейн в северната част на щата, залезът би бил прекрасен. Това, което се прокрадва в затаените кътчета на подсъзнанието обаче, оказва огромно въздействие върху начина, по който обработваме информацията, предавана от зрителните ни нерви. Ето защо онова, което Гърни виждаше, не беше отражение на залеза, а въображаем ад от химически пламък, горящ в токсичното езеро на петнайсет метра под повърхността. Наясно беше, че се правят опити за прочистване на езерото 1. Но тези стъпки в правилна посока не се отразяваха кой знае колко на начина, по който възприемаше мястото. Колкото и да беше странно, това даже влошаваше нещата. Точно както, ако видиш човек, излизащ от среща на „Анонимните алкохолици“, проблемът му изглежда по-сериозен, отколкото, ако го забележиш да излиза от нощен бар.

Няколко минути след като Гърни бе поел по магистрала 81, мобилният иззвъня. Обаждането беше от домашния му телефон. Хвърли един поглед да види колко е часът. Беше 6,58 вечерта. Мадлин трябваше да се е върнала от клиниката, където работеше почасово, преди 45 минути. Бодна го вина.

– Здрасти, извинявай, трябваше да ти се обадя – каза той бързо.

– Къде си? – В гласа ѝ се долавяше по-скоро притеснение, отколкото раздразнение.

– Между Сиракуза и Бингамтън. Предполагам, че ще се прибера малко след осем.