Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Но онова, което го притесняваше, не беше само възможността за грешка при профилите. Беше неспособността на много от техните създатели и потребители да проумеят тази възможност.

Чудеше се защо бе толкова нетърпелив да прочете този профил, защо не го остави да почака до по-късно предвид факта, че има толкова малко доверие в този вид изкуство. Дали се дължеше само на войнственото настроение, в което бе изпаднал? На желанието да намира пропуски в нещо, да спори за нещо?

Поклати глава, отвратен от себе си. За колко безсмислени въпроса можеше да се сети? Колко ангела могат да танцуват на върха на една игла? 1

Облегна се назад и затвори очи.

Отвори ги рязко.

Часовникът на таблото показваше 5,55. Погледна надолу по улицата към дома на Мийс. Слънцето беше слязло ниско и сега къщата бе в сянката на гигантския клен пред нея.

Слезе от колата и измина пеша стотината метра до сградата. Приближи се до вратата на Мийс и се ослуша. Чуваше се някаква техномузика. Почука. Не получи отговор. Почука отново, отново без отговор. Извади телефона, скри номера и набра Мийс. За негова изненада му вдигна на второто позвъняване.

– Робърт на телефона.

Гласът беше мек, обработен.

– Здравей, Робърт. Обажда се Дейв.

– Дейв?

– Трябва да поговорим.

– Извинете? Познаваме ли се? – тонът стана малко по-напрегнат.

– Трудно е да се каже, Робърт. Може би ме познаваш, може би не. Защо не отвориш вратата и не ме погледнеш?

– Моля?

– Вратата, Робърт. Аз съм пред вратата ти. И чакам.

– Не разбирам. Кой сте вие? Откъде ви познавам?

– Имаме общи приятели. Но не мислиш ли, че е някак глупаво да разговаряме по телефона, след като ти си точно там, а аз – точно тук?

– Един момент.

Мъжът беше объркан, нервен. Връзката прекъсна. После спря и музиката. Минута по-късно вратата се отвори колебливо, наполовина.

– Какво искате?

Задалият въпроса млад мъж стоеше леко зад вратата, използвайки я като щит, или пък, както си помисли Гърни, за прикритие на онова, което държи в лявата си ръка. На височина беше приблизително колкото Гърни, около един и осемдесет. Слаб, с изваяни черти, разчорлена тъмна коса и шокиращосини очи като на филмова звезда. Едно-единствено нещо разваляше образа на съвършенството: киселите гънки около устата, намек за нещо гадно, нещо злобно.

– Здравейте, господин Монтагю. Казвам се Дейв Гърни.

Клепачите на младия мъж едва доловимо трепнаха.

– Познато ли ви е това име? – попита Гърни.

– А трябва ли?

– Стори ми се, че ме разпознахте.

Ново трепване.

– Какво искате?

Гърни реши да следва стратегията с ниска степен на риск, стратегия, която намираше за особено полезна, когато не беше съвсем сигурен колко информация притежава обектът за него самия. Стратегията се изразяваше в това да се придържа към фактите, но да играе с тона. Да манипулира подводните течения.

– Какво искам? Добър въпрос, Робърт – той се усмихна безсмислено. Говореше с уморения тон на наемен убиец, чийто артрит отново се обажда. – Зависи каква е ситуацията. На първо време се нуждая от съвет. Разбираш ли, опитвам се да реша дали да приема една работа, която ми предложиха, и ако приема, при какви условия. Познаваш ли жена на име Кони Кларк?

– Не съм сигурен. Защо?

– Не си сигурен? Мислиш, че може би я познаваш, но не си сигурен. Не разбирам.

– Името ми е познато, но толкова.

– Аха, разбирам. Нещо идва ли ти наум, ако ти спомена, че дъщеря ѝ се казва Ким Корасон?

Младият мъж започна бързо да примигва.

– Кой, по дяволите, сте вие? За какво става дума?

– Мога ли да вляза, господин Монтагю? Темата е твърде лична, за да я разискваме на прага.

– Не, не можете – той леко премести тежестта си, а ръката му все още оставаше извън полезрението. – Моля, говорете по същество.

Гърни въздъхна, разсеяно почеса рамо и втренчи убийствен поглед в Роби Мийс.

– Работата е там, че ме помолиха да се грижа за личната безопасност на госпожица Корасон и сега се опитвам да реша какво възнаграждение да искам.

– Възнаграждение? Аз не... Искам да кажа... Не виждам... Какво?

– Всъщност искам да постъпя честно. Ако на практика не се налага да правя нищо – ако просто се мотая наоколо, отварям си очите на четири и съм в готовност да се справя с каквото изскочи – ще сметна хонорара си по една тарифа. Но в случай, че ситуацията изисква, да кажем, нападателни действия, тарифата ще е съвсем различна. Разбра ли сега въпроса ми, Боби?

Треперенето на клепачите сякаш се усилваше.