Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Чувствам се толкова глупаво – кръстоса плътно ръцете си, сякаш се опитваше да не трепери.

– Защо?

– Защото изглежда така, сякаш се страхувам от тъмното. Че ме е страх от собствения ми апартамент. Чувствам се ужасно, че те накарах да се върнеш.

– Да обърна беше моя идея. Искаш ли да изчакаш тук навън, докато хвърля един поглед?

– Не! Не съм чак такова дете. Идвам с теб.

Гърни си спомни, че са водили този разговор и преди и реши да не спори.

Входната врата на къщата и вратата на апартамента на Ким бяха отключени. Влязоха вътре, Гърни се придвижваше пръв и осветяваше пътя с фенера. Когато стигна до ключовете за лампите на стената в антрето, той ги пробва – без никакъв ефект. Застана на прага на дневната и огледа помещението на светлината от фенерчето. Направи същото с банята и спалнята, преди да тръгне към последната стая в коридора – кухнята.

Докато бавно обхождаше пространството със снопа лъчи, попита:

– Провери ли изобщо мястото, преди да се върнеш в колата?

– Съвсем набързо. Почти не погледнах в кухнята. И определено не съм се доближавала до вратата на мазето. Знам, че ключът за лампата на тавана не работеше. Единственото друго нещо, което забелязах, беше, че таймерът на микровълновата печка също не работи. Което означава, че проблемът е в прекъсвача, нали така?

– Предполагам.

Той влезе в кухнята, а Ким пристъпваше много плътно след него в полумрака, притиснала длан към гърба му. Единствената светлина идваше от лъчите на фенера, танцуващи върху стените и уредите.

В този миг Гърни чу нещо като леко почукване. Спря и се ослуша. След няколко секунди звукът се разнесе отново и той разбра, че е просто вода, капеща в металната мивка.

Тръгна тихо напред към коридора в дъното, който водеше от кухнята към стълбището на мазето и задната врата на къщата. Ким премести длан от гърба към ръката му и здраво я сграбчи.

Стигна до коридора и видя, че вратата към мазето е затворена. Ако можеше да се съди по положението на секретната брава, външната врата беше заключена. Затвореното пространство сякаш улавяше и усилваше звука от капеща вода откъм кухнята зад него.

Когато посегна да отвори вратата на мазето, Ким впи пръсти в ръката над лакътя му.

– Успокой се! – каза ѝ меко.

– Извинявай! – тя отпусна хватката, но не много.

Гърни отвори вратата и насочи светлината надолу по стълбите, като се ослушваше.

Кап... кап...

Нищо друго.

Обърна се назад към Ким:

– Остани тук, на вратата.

Тя изглеждаше ужасена.

Зачуди се какво да ѝ каже – нещо прозаично, може би отвличащ вниманието въпрос, така че да я успокои.

– Електрическото табло... има ли главен прекъсвач освен прекъсвачите за всяка отделна верига?

– Какво?

– Просто се чудя с какъв вид табло ще си имам работа.

– Какъв вид? Нямам представа. Това проблем ли е?

– Не, никак даже. Ако ми потрябва отвертка, ще те викна, става ли?

Знаеше, че всичко това няма никакво значение и без съмнение я беше объркал, но за момента объркването беше за предпочитане пред пристъпа на паника.

Внимателно тръгна надолу по стълбите, като обхождаше със снопа лъчи напред-назад.

Всичко изглеждаше съвършено спокойно.

И тогава, точно когато си помисли, че един парапет би бил мъдро допълнение към неустойчивата конструкция на стълбището, точно когато прехвърляше тежестта си върху третото стъпало от долу нагоре, се чу остър пукот, стъпалото се срина и Гърни полетя напред. Всичко се случи в рамките на по-малко от секунда. Десният му крак хлътна в дупката заедно със счупената стълба, докато тялото му се завъртя напред и надолу, а ръцете му инстинктивно се повдигнаха, за да предпазят лицето и главата му. Стовари се на бетонния под на стълбището. Стъклото на фенера се разби и светлината угасна. Остра болка се стрелна като електрошок през дясната ръка над лакътя.

Ким пищеше. Истерично. Питаше дали е добре. Шум от отдалечаващи се стъпки, тичащи, препъващи се.

Гърни беше зашеметен, но в съзнание. Канеше се да се раздвижи внимателно, да прецени дали и доколко се е наранил. Но преди още мускулите му да реагират, той чу звук, от който космите на тила му настръхнаха. Беше шепот, съвсем близо до ухото му. Яростен и свистящ. Шепот, който звучеше като съскане на побесняла котка:

Не дърпай дявола за опашката!

1Езерото Онондага е едно от най-замърсените с промишлени отрови езера в САЩ – б. р.