Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Но до какво точно я предупреждаваха да не се приближава? Очевидният отговор беше нейният документален сериал, понеже това бе най-значимото нещо, което се случваше в живота ѝ. Може би посланието беше: „Отдръпни се, Ким, престани да ровиш в миналото, или последствията ще бъдат ужасни. В случая с Добрия пастир е погребан дявол, когото ще е по-добре да не закачаш.“

Дали това означаваше, че натрапникът е свързан с прословутия случай? Човек със сериозен интерес нещата да останат такива, каквито са? Или пък наистина ставаше дума просто за малкия негодник Роби Мийс, както настояваше Ким?

Правдоподобно ли беше всички скорошни намеси в живота ѝ, атаките над душевния ѝ покой, да са организирани от един жалък бивш приятел? Нима той е така болезнено ожесточен към Ким само защото е сложила край на връзката им? Възможно ли е всичко – отвитите крушки, липсващите ножове, петната от кръв, срязаните с трион стъпала, дори демоничният шепот – да е мотивиран от чиста ревност, чиста отмъстителност за това, че е бил отхвърлен?

От друга страна, може би извършителят наистина е Мийс, но го водят други мотиви, по-тъмни и по-нездрави от озлоблението. Може би предупреждава Ким, че ако не го приеме обратно, негодуванието му ще прерасне в нещо действително ужасно. Че ако не го приеме обратно, ще се превърне в чудовище, в дявол.

Може би вътрешният живот на Мийс бе по-патологичен, отколкото Ким си представяше.

Безумието на онзи шепот изглеждаше патологично без никакво съмнение. Но то оставяше място и за още една възможност. И именно тази възможност плашеше Гърни най-много. Беше възможност, за която той не смееше дори да помисли.

Възможността да не е имало шепот.

Ами ако онова, което беше „чул“, е резултатът от падането, един вид минихалюцинация? Ако „звукът“ е просто вторичен продукт от удара по собствената му, едва излекувана глава? В края на краищата, тихото свирещо бучене в ушите му не беше истинско свирене. Както д-р Хъфбаргър беше обяснил, беше когнитивно невярно тълкуване на погрешно локализирана нервна възбуда. Ако прошепнатата заплаха – с цялата ѝ кипяща ярост – нямаше никакво реално съдържание? Идеята, че образите и звуците могат да са просто последица от наранени тъкани и разкъсани синапси, изпрати студени тръпки по гърба му.

Вероятно някаква подсъзнателна несигурност относно шепота го бе накарала да се въздържи да го спомене пред патрулния полицай, пристигнал в резултат на обаждането на 911, което Гърни беше направил, след като откри срязаното с трион стъпало. Вероятно заради същата тази несигурност не спомена за шепота и на Шиф, който пристигна половин час по-късно.

В онзи момент беше трудно да дешифрира изражението на Шиф. Едно беше ясно: в него нямаше радост. Взираше се в Гърни, сякаш усещаше, че някаква част от случилото се липсва. След това скептичният детектив беше насочил вниманието си към Ким, като ѝ зададе серия въпроси, целящи да определят времевия отрязък, през който е могъл да бъде извършен вандализмът.

– Така ли го наричате? – подметна Гърни втория път, когато Шиф употреби термина. – Вандализъм?

– Засега, да – изрече Шиф хладнокръвно. – Проблем ли имате с това?

– Доста болезнена форма на вандалзъм – отбеляза Гърни, като бавно потъркваше ръката си.

– Искате ли линейка?

Преди Гърни да има възможност да отговори, Ким се намеси:

– Аз ще го закарам до спешното.

– Така ли? – попита Шиф и погледна към Гърни.

– Звучи ми добре.

За миг Шиф втренчи поглед в него, след което каза на патрулния, който стоеше отзад:

– Отбележете, че господин Гърни отказва транспорт с линейка.

Гърни се усмихна:

– И така, как върви работата с онези камери?

Шиф сякаш изобщо не чу въпроса.

Гърни сви рамене:

– Вчера би бил добър ден да ги монтирате.

В очите на Шиф проблесна гняв. Той още веднъж огледа мазето, промърмори нещо за сваляне на отпечатъци от електротаблото на следващия ден, попита за преобърнатия на една страна сандък, надникна в него. Накрая вдигна от пода отрязаното стъпало и го взе със себе си на горния етаж, след което в продължение на десет минути внимателно проучваше прозорците и вратите на апартамента. Попита Ким дали е получавала необичайни съобщения през последните няколко дни и дали е общувала с Мийс под каквато и да е форма. Накрая се поинтересува как би могъл да получи достъп до апартамента на следващия ден, ако се наложи. После си тръгна, следван по петите от патрулния полицай.