Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

На следващата сутрин Гърни се събуди неспокоен и изтощен. Дясната му ръка сякаш гореше от лакътя до китката, а цялото му тяло беше болезнено сковано. Прозорецът на спалнята беше отворен и във въздуха витаеше студена влага.

Както обикновено Мадлин вече беше станала. Тя обичаше да се събужда с птиците. Сякаш в първия светлик на зората имаше някаква тайна съставка, която я зарежда с енергия.

Краката му бяха студени и потни. Светът зад стъклото на прозореца беше сив. Отдавна не се бе събуждал с махмурлук, но сега се чувстваше точно така. Беше имал ужасно тежка нощ. Спомените за събитията в мазето на Ким, разкритията, които бе направил след падането, и хипотезите, към които тези разкрития навеждаха, препускаха в главата му без всякаква последователност и без да водят никъде, а многобройните му болки още повече ги объркваха и преплитаха. В крайна сметка беше заспал малко преди зазоряване. Сега, два часа по-късно, отново беше буден. И беше наясно, че в това състояние няма никакъв шанс да успее да заспи.

Най-неотложно бе да подреди събитията и да разбере какво се беше случило. Отново си припомни всичко, разрови се в паметта си за възможно най-много подробности.

Спомни си как внимателно слиза по стъпалата. Използва фенера, за да осветява не само стълбището, но и част от мазето отдясно и отляво. Не долавя никакъв звук, никакво движение. Малко преди да стигне долу, осветява последователно стените, за да открие електрическото табло. Забелязва го в близост до злокобния сандък, до който го бяха отвели петната кръв при първото идване тук – сива метална кутия, монтирана на една от стените. Потъмнелите петна все още ясно личат по дървените стълби и по бетонния под.

Виждаше ясно в главата си как стъпва на следващото стъпало и после чува пукота, когато то поддава под крака му.

Светлината от фенера описва широка дъга, когато ръцете му инстинктивно се стрелват да предпазят лицето. Знае, че пада, знае, че не може да го предотврати, и знае, че ще се удари лошо. Половин секунда по-късно ръцете, дясното рамо, гърдите и главата му се сблъскват с пода на мазето.

От горния край на стълбището чува вик. Първоначално само вик, след това два изпищени въпроса:

– Добре ли си? Какво стана?

За един миг остава зашеметен, без да може да отговори. След това някъде – не е сигурен за посоката – се разнасят звуци. Някой тича, после може би се блъска в стена, или се спъва, след това се затичва отново.

Опитва се да се раздвижи. Но шепотът, толкова близо до него, го спира.

Трескав звук, по-скоро животински, отколкото от устни на човек; думите са изсъскани с напрежение, като пара, бликнала през стиснатите зъби.

Протяга ръка към кобура на глезена си, вади беретата и остава да лежи в безмълвната тъмнина, като се ослушва.

Положението е толкова изнервящо, че няма спомен за времето, което изминава – тридесет секунди, минута, две минути или повече, преди Ким да се завърне със своето фенерче „Мини Маглайт“. Светлината сега е много по-силна от предния път, когато го бяха използвали, за да изследват сандъка в края на кървавата диря.

Тя тръгва надолу по стълбите, докато той се изправя несигурно. Пареща болка се стрелка от китката към лакътя му, краката му треперят. Казва ѝ да не се приближава, просто да осветява стълбите. След това се изкачва при нея възможно най-бързо. На два пъти за малко да изгуби равновесие, усеща замайване. Взима от нея фенерчето, обръща се и го насочва към пода на мазето. Оглежда го, доколкото може, от мястото, където е застанал.

После слиза още две стъпала надолу, като в едната си ръка държи пистолета, а в другата фенерчето и повтаря претърсването с тесния лъч светлина. Още две стъпала... и вече може да обходи с лъча цялото помещение – подове, стени, стоманени подпорни колони, тавански греди. Никаква следа от шепнещия. Нищо не е преобърнато или разместено, няма движение, с изключение на зловещите сенки от подпорните колони, които се движат по иззиданите от циментови блокове сиви стени, докато той насочва фенерчето към тях.

Стъпва на пода, като продължава щателно да оглежда наоколо. Вече е убеден, че не съществуват кътчета, скривалища и тъмни ъгли, където човек би могъл да се скрие от светлината. И това го кара да изпитва едновременно объркване и облекчение.

С евентуалното изключение на сандъка, подземието не предлага никакви видими укрития.

Тогава пита Ким, която стои в горния край на стълбището в нервно мълчание, дали е чула нещо след падането му.