Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Ким се беше присъединила към Гърни на предната седалка на субарото, за да обсъдят своето „представление“ и потенциалното му влияние върху предполагаемата публика. Ким първа повдигна практичния въпрос:

– Смяташ ли, че Пастира ще захапе въдицата?

– В крайна сметка – да. Може би ще е подозрителен. Най-вероятно е от типа хора, които са подозрителни към всичко. Но ще трябва да предприеме някакви действия, а за да направи това, ще се наложи да се появи. В нашата малка шарада бяхме напълно ясни, че рискът при бездействие ще е по-голям, отколкото ако предприеме нещо. Той ще го разбере. Мисли много логично.

– Значи смяташ, че сме се справили добре?

– Ти се справи повече от добре. Държеше се много непринудено. А сега ме слушай. Прекарай нощта в този хотел и не отваряй вратата на никого и при никакви обстоятелства. Веднага се обади на охраната, ако някой се опита да те убеди да отвориш вратата. Става ли? Обади ми се на сутринта.

– Някога изобщо ще бъдем ли в безопасност?

Гърни се усмихна:

– Така мисля. Надявам се след утре вечер да сме в безопасност.

Ким хапеше долната си устна:

– Ти какво ще правиш?

Гърни се облегна назад, загледан в жълтеникава светлина на паркинга. – Планът ми е да принудя Добрия пастир да се покаже и да го оставя сам да се обеси. Но това е за утре вечер. Тази нощ планът е да се прибера у дома, да си легна и да наваксам съня за последните два дни.

Тя кимна:

– Добре. По-добре да отида и да си наема стая. – Взе раницата си, излезе от колата и влезе в хотела.

След като проследи как Ким изчезва във фоайето на хотела, Гърни излезе от колата си, заобиколи я отзад, легна по гръб и започна да ровичка отдолу. Без особени усилия успя да премахне проследяващото джипиес устройство от бронята. Седна обратно на седалката, отвори устройството с малка отвертка и прекъсна батерията. От сега нататък, докато дойдеше време за последния сблъсък, искаше да запази местонахождението си само за себе си.

Господ дава. Господ взема.

През тази нощ Гърни получи седем непрекъснати часа от така нужния му сън. На следващата сутрин обаче, се събуди с чувство на ужасен страх – безименен страх, който успя съвсем леко да успокои с душ, обличане и закопчаване на кобура с беретата.

В 8,00 часа беше зареял поглед през кухненския прозорец навън, където слънцето приличаше на студен бял диск зад мъглата. Беше преполовил първата си чаша кафе и чакаше ободрителното му въздействие. Мадлин стоеше на масата с овесената си каша, препечена филийка и „Война и мир“.

– Цяла нощ ли чете? – попита той.

Тя примигна при прекъсването, видимо объркана и раздразнена:

– Моля ?

Той поклати глава:

– Няма значение. Извинявай.

Запитването беше зле преценен опит за шегичка, дори не беше истинска шегичка, основан на спомена му от предишната вечер, когато тя седеше на същата маса със същата книга. Беше се прибрал от Сиракуза и почти веднага беше легнал да спи, като само бегло ѝ разказа за представлението, което бяха изиграли с Ким. Доизпи кафето си и отиде за втора чаша. Докато си наливаше, Мадлин затвори книгата и я плъзна с няколко сантиметра към центъра на масата.

– Може би не трябва да пиеш толкова кафе – отбеляза тя.

– Сигурно си права.

Въпреки това напълни чашата, но отговаряйки по странен начин на нейната загриженост, добави само едно пакетче подсладител за разлика от обичайните две.

Тя продължи да го гледа. Той остана с впечатлението, че тревогата по лицето ѝ не е само заради прекомерната му консумация на кофеин.

След като изключи кафе-машината и се върна до прозореца, тя го попита тихо:

– Мога ли да ти помогна с нещо?

Въпросът имаше странен ефект върху него. Изглеждаше толкова всеобхватен. И толкова простичък в същото време.

– Не мисля – дори за собствените му уши отговорът прозвуча банално и неадекватно.

– Е – промълви тя, – кажи ми, ако се сетиш за нещо.

Нежният ѝ тон го накара да се почувства още по-неадекватен. Опита да повдигне настроението, като промени темата:

– Каква е програмата ти за днес?

– Клиниката, естествено. И може би няма да се прибера за вечеря. Може би ще отскоча до Бети след работа – тя направи пауза. – Няма проблем, нали?

Беше въпрос, който задаваше често и за много неща. Можеше да се отнася за излизане някъде, за засаждането на някое растение в градината или за някоя рецепта. Винаги му се струваше необяснимо дразнещо и неизменно отговаряше по един и същи начин – „Разбира се, че няма проблем“.