Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Той се повъртя из стаята, прочисти си гърлото няколко пъти, седна шумно на креслото. Тя се върна след няколко минути.

Заедно оставиха телефоните си на масата.

– И така... Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

– Наистина съм жаден. Какво предлагаш?

– Каквото пожелаеш.

– Може би малко сок или нещо такова. Ако ти се намира.

– Мисля, че ще се намери, дай ми минутка.

Тя се върна обратно по коридора към кухнята. Той чу потракването на чаши една в друга, пускането и спирането на чешмата. Ким се върна с две празни чаши за вода. Подаде му едната, чукна я със своята и каза:

– Наздраве.

После седна на канапето и се извърна с лице към Гърни.

– Наздраве и на теб. Виждам, че пиеш вино. Предполагам, че ти се е искало нещо, което да те накара да се почувстваш по-добре по отношение на сделката с РАМ.

Тя въздъхна шумно:

– Цялата тази ситуация е истински кошмар.

Гърни прочисти гърлото си:

– Телевизията си е телевизия, предполагам.

– Смяташ, че трябва да съм щастлива, че ще работя с тая гад Руди?

– Не непременно „щастлива“ – отвърна Гърни, – но все пак трябва да мислиш за бъдещето си.

– Не съм сигурна, че искам такова бъдеще. Защо? – попита с леко изострен тон. – Да не би идеята на Гец за твое собствено шоу да започва да ти харесва?

– Не и в този живот или поне не по начина, по който той го предложи – отговори Дейв.

След това се окашля, за да прочисти гърлото си:

– Някакъв шанс да ми налееш още? – докато говореше, посочи телефона ѝ.

Тя кимна и го взе:

– Наистина си жаден.

Изправи се шумно, замахна рязко с ръка и събори чашата си.

– По дяволите! Каква бъркотия!

И изхвърча от стаята. Чашата беше празна и нищо не се беше разляло, но всеки, който подслушваше, би си представил един от онези неловки моменти от реалния неподправен живот. Гърни се усмихна. Младата дама имаше истински талант. След мъничко телефонът му звънна. Той го вдигна и започна въображаемия разговор:

– Макс? Да, казвай... Какво имаш предвид?... Защо питаш?... Моля?... Наистина ли?... Да, да, разбира се... Така... Не, съобщението във Facebook беше фалшиво... Добър въпрос... Колко си сигурен?... Виж, думите ти звучат напълно логично, но тази самоличност трябва да бъде потвърдена – имам предвид потвърдена със сто процента сигурност, без каквито и да било въпросителни... Това е невероятно, но... божичко, мисля, че си прав... Разбира се... Кога?... Да, ще донеса всичко... Добре... Да... Бъди много внимателен... Утре в полунощ... Обезателно!

Гърни натисна бутона за край на разговора, след което остави телефона на масата. Ким се върна в стаята:

– Ето ти още сок – каза, все едно му подаваше чашата. – Кой се обади? Изглеждаш доста развълнуван.

– Говорих с Макс Клинтър. Мисля, че Добрия пастир най-после е направил грешка в допълнение към тези при Рут Блум и в сервиза край пътя. За тези вече знаех, но Макс е открил още нещо и... Сега вече знаем кой е той.

– О, боже! Разкрил си кой е Добрия пастир?

– Да. Или съм поне деветдесет процента сигурен. Но искам да се убедя сто процента. Въпросът е твърде сериозен, за да се оставят каквито и да било неясноти около него.

– Кой е? Кажи ми!

– Още не.

– Какво имаш предвид под „О ще не“ ?

– Не мога да поема риска да сгреша по този въпрос, залогът е твърде голям. Утре вечер ще се срещна с Клинтър у тях. Той има информация, която трябва да погледна. Ако съответства на моята информация, ще затегна примката и Пастира става история.

– Защо трябва да чакаш до утре? Защо не веднага?

– Клинтър е извън града, изплаши се, откакто получи онзи есемес от Пастира, който го подлъга да циркулира из квартала на Рут в Аврора. Не иска да се мотае из Каюга дори и през деня и ще може да пристигне в хижата си най-рано утре в полунощ.

– Господи, не мога да повярвам, че знаеш кой е Пастира, а не искаш да ми кажеш!

Звучеше уплашено, почти трогателно.

– Така е по-сигурно. – Той изчака няколко мига, сякаш обмисляше нещо. – Мисля, че засега трябва да останеш в някой хотел. Не привличай внимание. Събери си някакви вещи и да изчезваме.

Не продумаха повече, докато не паркираха колите си пред един от големите хотели по магистрала 88. Беше почти седем и трийсет и мартенският сумрак беше преминал в нощ. Осветлението на хотелския паркинг се беше включило, създавайки сюрреалистична атмосфера на границата между светлината и мрака – може би такава щеше да е светлината на планета, чието слънце е студено синьо и всички цветове са ледени и избледнели.