Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Съжалявам. По моя начин или никак.

Клинтър избухна:

– Говориш за шибаняка, който прецака живота ми! Шибаняка, заради чието убийство живея! Копелето, с което искам да нахраня кучетата! И ми казваш, че трябва да стане по твоя начин. По твоя шибан начин ?! Мамка му! Да не си откачил?!

– Наистина не знам, Макс. Но виждам микроскопична пролука с възможност да спра Добрия пастир. Може би възможност да му попреча да убие Ким Корасон. Или сина ми. Или съпругата ми. Сега е моментът, Макс. Единственият ми шанс. Вече има прекалено много променливи, твърде много „ами ако“. Още един човек в кюпа ще означава още една променлива. Съжалявам, Макс. Не мога да го приема. Или моя начин, или никак.

Последва дълго мълчание.

– Добре – тонът на Клинтър беше равен. Нямаше акцент. Нямаше чувство.

– Какво добре?

– Добре, можеш да използваш къщата ми. Кога ще ти трябва?

– Възможно най-скоро. Да кажем, утре вечер. От здрач до зори.

– Добре.

– Но е абсолютно необходимо да стоиш настрана.

– Какво ще стане, ако в крайна сметка се нуждаеш от помощ?

– Кой ти помогна в онази стаичка в Бъфало?

– В Бъфало беше различно.

– Може би не толкова. Къщата има ли ключове?

– Не. Моите змийчета са единствените ключалки, от които някога съм имал нужда.

– Слухът за гърмящите ти змии?

Гърни си припомни тази странна малка особеност от посещението си в дома на Клинтър предходната седмица. Имаше чувството, че е било преди месец.

– Слуховете могат да са по-силни от фактите, момко. Никога не подценявай силата на човешкия ум. Една змия в мислите е по-добре от две в храстите – акцентът му се прокрадваше отново.

Малко преди единайсет същата сутрин Кайл седна пред компютъра на Гърни, извади USB кабел и започна да прехвърля PDF файлове от своя „Блекбъри“. Един негов състудент му изпращаше резюмета на лекциите и предстоящите задачи и така намаляваше необходимостта му да се връща в града. Кайл беше обяснил, че и работата му може да се върши по електронната поща, поне временно.

Точно в единайсет часа Гърни и Ким тръгнаха за срещата с Гец, която бе уговорена за дванайсет и трийсет. Взеха маздата, караше Ким. Гърни се надяваше, че ако се вози като пътник, ще може да отдели време за сериозно обмисляне на идеята да примами Пастира в къщата на Макс Клинтър. С малко късмет може би щеше да успее и да дремне.

При някои престъпления, ако проумееш мотива, може да стигнеш до извършителя. При други пък, ако идентифицираш извършителя, може да откриеш мотива. В настоящата ситуация нямаше достатъчно време за нито един от двата подхода. Единствената надежда бе да накара извършителя да се разкрие сам. Което звучеше като невъзможно предизвикателство. Как се впримчва човек, който има ястребово око за капаните?

Когато бяха на половината път до Ашокан Хайтс по шосе 28, Гърни най-после потъна в дрямката, от която така отчаяно се нуждаеше. Тя приключи двайсет и пет минути по-късно, когато Ким го събуди. Бяха на Фолкън Нест Лейн, на километър и половина от дома на Гец.

– Дейв?

– Да?

– Какво мислиш, че трябва да направя? – гледаше право напред, докато говореше.

– Това е сериозен въпрос – неопределено отвърна той. – Ако решиш да се отдръпнеш от РАМ, имаш ли резервен план?

– А защо ми е резервен план?

Преди да успее да отговори, стигнаха внушителния вход на алеята към дома на Гец. Ким подкара колата между каменните колони и през тунела от надвиснали рододендрони, който водеше към къщата.

При слизането от колата бяха посрещнати от мощния вибриращ звук на въртяща се хеликоптерна перка. Докато двамата се взираха нагоре през заобикалящите ги дървета и търсеха източника, бумтенето се усили. Скоро съвсем приближи и Гърни сякаш го усещаше толкова, колкото го и чуваше. Не виждаше самата машина, чието приближаване бе скрито от полезрението му от фасадата на къщата. Забеляза я едва когато вече кацаше на покрива. Въздушната вълна, идваща от перките, подхвана косата на Ким и за кратко я развя около лицето ѝ. Когато въздухът отново се успокои, младата жена бръкна в чантата си и извади малка четка. Приглади косата си, оправи сакото си и леко се усмихна на Гърни. Двамата се изкачиха по стълбите до портала и Гърни почука. Реакция нямаше. Той опита отново. След като бяха изчакали още приблизително половин минута и той се канеше да почука за трети път, една от вратите се отвори. Руди Гец беше разтеглил устни в подобие на усмивка. Хлътналите му очи блестяха, сякаш е надрусан. Беше облечен с черни дънки и черна тениска, както и при предишното им посещение, но бялото ленено спортно сако бе заменено с бледолилаво.