Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Да не би да има ново самоубийство? – попита прекалено шеговито.

– Каръл Куилти е напуснала снощи. Трябва им човек да я замести днес.

– По кое време?

– Възможно най-бързо. Ще си взема душ, ще хапна една препечена филийка и отивам. Ще се оправиш ли сам?

– Разбира се.

Тя се намръщи и посочи ръката му:

– По-високо.

Той я вдигна на нивото на очите си. Мадлин въздъхна, намигна му леко, сякаш казваше „Браво!“ и се отправи да си вземе душ. Гърни за хиляден път се удиви на вродената ѝ бодрост, на целогодишната ѝ способност да приема реалността на онова, което е поставено пред нея, и да се справя с нещата с много по-позитивна нагласа от неговата собствена.

Тя се изправяше срещу живота такъв, какъвто е, и правеше най-доброто, на което е способна.

Изиграваше онази ръка, която ѝ беше раздадена.

Което го накара отново да се замисли за своя коз.

Каквато и да беше стойността му, трябваше скоро да направи нещо с него. Трябваше да го изиграе, преди играта да е приключила.

Имаше неприятното усещане, че може да не струва и пукната пара.

Но начинът да разбере беше само един.

Въпросният „коз“ беше достъпът му до подслушвателното оборудване, инсталирано в апартамента на Ким. Може би беше поставено именно от Добрия пастир и може би той все още следеше какво предава то. Ако и двете предположения се окажеха основателни – а и двете всъщност бяха големи въпросителни, – това оборудване можеше да се превърне в канал за комуникация. Начин да разговаря с убиеца. Възможност да му изпрати съобщение.

Но какво трябваше да е съобщението?

Въпросът беше съвсем простичък, но с неограничен брой отговори.

Трябваше само да открие правилния.

Скоро след като Мадлин пое към клиниката, телефонът в кабинета отново иззвъня. Обаждаше се Хардуик, който каза с дрезгавия си глас:

– Провери онлайн архивите на „Манчестър юниън лийдър“. През 1991-ва там публикуваха поредица статии за случая с Удушвача от Белите планини. Бас ловя, че ще намериш купчини от ония лайна, дето искаш. Отивам да пикая. Със здраве.

Да, този човек определено имаше специфичен начин да приключва разговорите.

Гърни отиде до компютъра и прекара един час в ровене из архивите не само на „Манчестър юниън лийдър“, но и на още няколко вестника от Ню Инглънд, които подробно бяха отразили престъпленията на Удушвача.

Нападенията бяха пет за два месеца и всички завършваха с летален изход. Всички жертви бяха жени и всичките бяха удушени с бели копринени шалове, завързани на възел и оставени на вратовете им. Общите факти между жертвите бяха по-скоро косвени и свързани с обстоятелствата, отколкото лични. Три от жените бяха живели сами и бяха убити в домовете си. Другите две бяха работили до късно и на уединени места. Едната беше убита на неосветен паркинг зад магазинчето за занаятчийски пособия, на което била управител; другата – в подобна местност зад собствения ѝ цветарски магазин. И петте нападения бяха станали в радиус шестнайсет километра от Хановер, където се намира колежът Дартмут.

Макар че при серийните удушавания на жени сексуалният елемент често присъства, в тези случаи нямаше следи от изнасилване или друго насилие. На Гърни му направи впечатление и странният „профил на жертвата“. По-точно това, че такъв липсваше.

Единственият общ факт във физиката на жените беше дребният им ръст. Те обаче изобщо не си приличаха. Прическите и стилът им на обличане бяха много разнообразни. Представляваха интересна социоикономическа смесица: студентка в Дартмут, приятелката на Лари Стърн по онова време; двете, които се занимаваха с търговия; помощничка в кафенето на местна гимназия и една психиатърка. На възраст бяха от 21 до 71 години. Студентката беше руса англосаксонка и протестантка. Пенсионираната психиатърка – побеляла афроамериканка. Гърни рядко бе наблюдавал подобно многообразие сред жертвите на сериен убиец. Беше трудно да разпознаеш в тези жени фикс идеята на убиеца – манията, която го е мотивирала.

Докато обмисляше особеностите на случая, чу душа на втория етаж. Малко по-късно Ким се появи на прага на кабинета с ужасно разтревожено изражение.

– Добро утро – поздрави Гърни и затвори търсачката.

– Толкова съжалявам, че те въвлякох в това! – каза тя почти през сълзи.

– С това си изкарвах прехраната.

– Никой не ти е палил плевнята, докато си работил в полицията.

– Все още не знаем със сигурност дали плевнята има нещо общо със случая. Може да е било...