Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Вече беше минало полунощ, но за сън и дума не можеше да става. Гърни взе един бележник и химикалка от бюрото в кабинета си и прекара известно време, заврян под всяка от двете коли. Преписваше данните за проследяващите устройства, така че да провери параметрите им на работа от интернет страницата на производителя.

Джипиес тракерите работеха, общо взето, по един и същи начин – предаваха координатите на местоположението, които се показваха като иконка на картата и можеха да се видят чрез подходящ софтуер на почти всеки компютър с интернет връзка. Разликата в цените между моделите, налични на пазара, беше свързана с обхвата, прецизността при определяне на местоположението, сложността на използвания софтуер и точността в реално време. Дори при много добри параметри и ефективност технологията беше станала сравнително евтина и следователно достъпна за почти всеки, който я иска.

Докато се измъкваше изпод маздата за втори път тази нощ, Гърни усети на дясното си бедро вибрация, която го стресна. Инстинктивно я свърза с онова, което правеше, и си помисли, че по някакъв начин е била предизвикана от проследяващото устройство. Миг по-късно осъзна, че звъни телефонът му. Беше го сложил на вибрация, за да не събуди всички в къщата, когато Хардуик му се обади.

Стана със залитане на крака, извади телефона от джоба си и видя името на Хардуик на екрана.

– Бързо стана – каза Гърни.

– Бързо ли? За какво говориш, по дяволите?

– Бързи отговори на въпросите ми.

– Какви въпроси?

– Онези, които оставих на гласовата ти поща.

– Не си проверявам пощата посред нощ. Не ти се обаждам за това.

Гърни беше обзет от отвратително предчувствие. Или пък познаваше промените в тона на Хардуик достатъчно добре, че да разпознае звука на смъртта. Изчака да чуе официалното съобщение.

– Лайла Стърн. Съпругата на зъболекаря. На пода, вътре в къщата, веднага след входната врата. Шиш за лед в сърцето. Дотук стават три в настоящето, плюс шестте стари. Общо девет. Краят му не се вижда. Реших, че ще искаш да знаеш. Не мисля, че в този момент някой друг би си направил труда да ти каже.

– Мили боже! Неделя, понеделник, вторник. По един всяка вечер.

– И така, кой е следващият? Някакви залози за кого ще има шиш за лед в сряда?

Тонът на Хардуик отново се бе променил – сега носеше онези цинични нотки, които действаха на Гърни като нокти, прокарани по черна дъска.

Той разбираше тази основна нужда на полицаите да се изолират и да проявяват черен хумор, но Хардуик сякаш винаги прекаляваше. Това беше повърхностната причина за реакцията на Гърни, но той знаеше, че има нещо по-дълбоко, нещо, което му напомня за баща му.

– Благодаря за информацията, Джак.

– Хей, за какво са приятелите, нали така?

Гърни влезе в къщата и застана в средата на кухнята, опитвайки се да поеме всички данни, на които бе попаднал през изминалия час. Застана до бюфета. Докато лампите в кухнята бяха включени, не беше в състояние да вижда през прозореца. Затова ги изключи. Луната бе почти пълна, приличаше на топка, леко сплескана от едната страна. Лунната светлина беше достатъчно ярка, за да придаде на тревата сивкав отблясък, а черните сенки на дърветата по края на пасището ясно изпъкваха. Гърни присви очи и си помисли, че различава увисналите клони на канадските ели. После му се стори, че нещо се движи. Той затаи дъх и се приведе по-близо до прозореца. А след това се облегна на бюфета и почти веднага извика от пронизващата болка, която се стрелна нагоре през дясната му китка. Още преди да е видял щетите осъзна, че небрежно е притиснал ръка към острия като бръснач връх на стрелата, която бе лежала на плота цяла седмица, и той е проникнал дълбоко в плътта. Когато успя отново да запали лампите, кръвта се събираше в обърнатата длан и капеше между пръстите му на пода.

Тъй като не беше в състояние да заспи, независимо от пълното си изтощение, Гърни седеше в полумрака на масата за закуска и се взираше в източната част на билото. Утрото пълзеше по небето болнаво и бледо – точно отражение на умственото му състояние. По-рано Мадлин, която се бе събудила от болезнения му вик, го беше откарала до спешното отделение на малката болница в Уолнът Кросинг. Остана с него през всичките четири часа, докато той чакаше да се погрижат за него – процес, който би могъл да отнеме по-малко от час, ако междувременно не бяха пристигнали три линейки със силно пострадалите оцелели от доста необичаен инцидент. Пиян шофьор повалил билборд, който послужил като рампа, по която профучал с превишена скорост някакъв мотор и се стоварил на капака на кола, идваща от противоположната посока.