Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– О, боже! – прекъсна го тя. – Какво е станало с ръката ти?

– Стрелата, която оставих на шкафа – опрях си ръката върху нея снощи в тъмното.

– О, боже! – повтори тя и се намръщи.

Кайл се появи в коридора зад нея:

– Добро утро, тате, как си... – видя превръзката и млъкна. – Какво стана?

– Нищо особено. Изглежда по-сериозно, отколкото е в действителност. Искате ли закуска?

– Срязал се е на онази отвратителна стрела – обясни Ким.

– Боже, онова нещо е като бръснач – каза Кайл.

Гърни стана от бюрото си.

– Хайде – подкани ги, – ще хапнем яйца и препечени филийки и ще пием кафе.

Опитваше се да звучи нормално. Но докато се усмихваше небрежно и вървеше пред тях към кухненската маса, в ума му се въртеше въпросът какво да им каже за последното убийство или за джипиес локаторите?

Имаше ли право да запази всичко това за себе си? И защо го правеше?

Съмненията относно собствените му мотиви винаги бяха основните термити, подкопаващи и малкото спокойствие на ума, което временно успяваше да постигне. Опита се насила да върне вниманието си към рутинните подробности на закуската:

– Какво ще кажете да започнем с малко портокалов сок?

С изключение на някои отделни реплики, закуската премина в мълчание. Беше почти неловка ситуация. Веднага след като приключиха, Ким – с очевидно нетърпение да се захване с нещо, настоя да разчисти масата и да измие съдовете. Кайл потъна в проверяване на текстовите си съобщения, като очевидно изчиташе всяко поне по два пъти.

В настъпилата тишина умът на Гърни се върна към решаващия въпрос – как да изиграе коза си. Имаше само една възможност да го стори както трябва. Почти физически усещаше как времето му изтича. Представи си края на играта, в който най-сетне се изправя срещу Добрия пастир. Край, при който частите на пъзела се наместват и пасват. Край, който ще докаже, че неговият контравъзглед за случая всъщност е резултат на здрав разум, а не измислица на осакатен полицай, чиито най-добри дни са зад гърба му.

Нямаше време да се усъмни в рационалността на тази цел или във вероятността на успеха си. Единственото, което можеше да направи сега, бе да се съсредоточи върху това как да предизвика сблъсъка. И къде.

Всъщност решението къде щеше да е лесно.

Предизвикателството беше как .

Телефонът звънна и го върна към реалността. Седеше на масата, която сега бе обляна от светлината на утринното слънце. С изненада забеляза, че докато е бил погълнат от мислите си, Ким и Кайл са се оттеглили на креслата в другия край на помещението, а Кайл е запалил неголям огън в камината.

Гърни отиде в кабинета, за да вдигне от там.

– Добро утро, Кони.

– Дейвид? – тя сякаш се изненада, че го е открила.

– Тук съм.

– В окото на бурята?

– Да, такова е усещането.

– Обзалагам се, че е така – тонът ѝ беше нервен и енергичен. Кони винаги звучеше, сякаш е на стимуланти. – И откъде духа вятърът в момента?

– Не те разбрах.

– Дъщеря ми остава ли, или е тръгнала към изхода?

– Каза ми, че е решила да изостави проекта.

– Заради напрежението?

– Напрежението?

– Убийствата с шишове за лед, възраждането на Пастира, паниката по улиците. Това е, което я плаши, така ли?

– Убитите са хора, за които я е грижа.

– Журналистиката не е за хора със слаби сърца. Никога не е била и никога няма да бъде.

– Освен това има чувството, че идеята ѝ за сериозен, емоционален документален филм се превръща в мръсна сапунена РАМ опера.

– О, мамка му, Дейвид, живеем в капиталистическо общество!

– В смисъл?

– В смисъл, че медийният бизнес е – каква изненада само! – бизнес. Нюансите са хубаво нещо, но драмата продава.

– Може би трябва да проведеш този разговор с нея, а не с мен.

– Да, бе, как ли пък не! С нея никога няма да се разберем на тази тема. Обаче, както ти казах, на теб ти се възхищава. Ще те послуша.

– Какво искаш да ѝ кажа? Че РАМ е изключително благородна компания, а Руди Гец е принц?

– От онова, което чувам, Руди е лайно. Обаче е умно лайно. Светът е такъв, какъвто е. Някои от нас се изправят срещу тази реалност, някои – не. Надявам се да си помисли хубавичко, преди да реши да зареже всичко.

– Решението да зареже всичко в този случай може да се окаже добра идея.

Последва мълчание, нещо необичайно при разговор с Кони Кларк. Когато проговори отново, беше снижила гласа си:

– Нямаш представа до какво би могло да доведе това. Решението ѝ да отиде в университета и да следва журналистика, да получи диплома, да преследва тази своя идея, да изгради медийна кариера – тези неща се оказаха такова спасение, истинска помощ да се измъкне от мястото, където бе преди.