Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Или поне това си разказваха и преразказваха помежду си лекарите и останалия персонал от спешното, които стояха пред кабинката на Гърни, докато той чакаше да бъде зашит и превързан.

Това беше второто му посещение в болница за по-малко от седмица, което само по себе си бе притеснително. Наясно беше с разтревожените погледи, които Мадлин му хвърля по пътя насам, после в чакалнята и по пътя към дома, но не си казаха почти нищо. Когато все пак разменяха по някоя дума, беше само за това как е ръката му и че трябва или да се отърват от проклетата стрела, или поне да я държат на някое по-безопасно място.

Имаше и други неща, за които би могъл да говори с нея, и може би трябваше да го направи. Предавателят в колата на Ким, който бе открил. Вторият в собствената му кола. Третото убийство с шиш за лед. Само че не каза и дума за някое от тези неща.

Причината за мълчанието, помисли си той, е, че ако ѝ спомена за това, само ще я разстроя. Едно малко гласче в главата му обаче настояваше точно обратното – че истинската причина е да избегне спора, да запази възможностите си. Каза си, че това укриване е временно, следователно не става дума за истината, а само за времето на нейното споделяне.

Когато се прибраха у дома, половин час преди зазоряване, тя отиде да си легне със същото загрижено изражение, което бе пробягвало през лицето ѝ толкова много пъти през изминалата нощ. Твърде развълнуван, за да заспи, Гърни седна на масата и започна да се бори с изводите и внушенията от нещата, за които не искаше да говори, особено за увеличаващите се убийства.

От всички начини, по които обикновено се разкриваше едно убийство, малък брой се отнасяха за извършителите, които бяха едновременно интелигентни и дисциплинирани. А Добрия пастир беше може би най-умният и най-дисциплинираният сред тях. Единствената логична възможност да бъде идентифициран би била чрез масивни координирани усилия между службите. Това би изисквало преоценка на всяка частица доказателства от първоначалния случай. Огромен брой човекочасове. Официална заповед за започване на чисто. Но в сегашната обстановка нямаше начин това да се сбъдне. Нито ФБР, нито БКР щяха да са в състояние да излязат извън рамките си. Те собственоръчно бяха построили тези рамки и ги бяха укрепвали в продължение на десет години.

Какво трябваше да направи той?

Отлъчен и демонизиран, с надвиснало над главата му евентуално обвинение в престъпление и етикет „посттравматично стресово разстройство“, плеснат на челото му, какво, по дяволите, можеше да направи?

Нищо не му хрумваше.

Нищо, освен един дразнещо опростен афоризъм.

Да изиграе ръката, която му се е паднала.

И какво, по дяволите, имаше в крайна сметка в тази ръка?

Стигна до извода, че повечето карти са боклуци. Или неизползваеми заради почти нулевите ресурси на негово разположение.

Трябваше да признае обаче, че има на разположение един коз.

Възможно бе да има някаква стойност, а можеше и да не струва нищо.

Слънцето изгря през сутрешната мъгла. Все още беше ниско на хоризонта, когато домашният телефон иззвъня. Гърни стана от масата и отиде в кабинета, за да вдигне. Обаждаше се някакъв човек от клиниката, който попита за Мадлин.

Точно се канеше да ѝ отнесе слушалката в спалнята, когато тя се появи на прага на кабинета в пижамата си и протегна ръка, сякаш беше очаквала обаждането. Хвърли поглед към екранчето с номера на човека отсреща, преди да започне да говори – приятно професионалният тон контрастираше със сънливото ѝ изражение.

– Добро утро, Мадлин на телефона.

След това търпеливо изслуша дългото обяснение на човека от другата страна на линията. В това време Гърни се върна в кухнята и сложи ново кафе.

Чу отново гласа ѝ за кратко към края на разговора, като само някои от думите се различаваха ясно. Стори му се, че се съгласява да направи нещо. Няколко минути по-късно тя се появи на вратата на кухнята. В очите ѝ отново се бе появило притеснението, с което го гледаше предната вечер:

– Как е ръката ти?

Действието на лидокаина, който му бяха дали за блокиране на болката – преди да му направят девет шева, – вече преминаваше и долната част на дланта му пулсираше.

– Не е много зле – отвърна той. – Какво те карат да направиш сега?

Тя не обърна внимание на въпроса:

– Трябва да я държиш вдигната. Както каза докторът.

– Вярно.

Вдигна ръката си на няколко сантиметра над плота на кухненския остров, където чакаше кафето да се свари.