Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– И къде е било това?

Отново тишина.

– Амбициозната млада жена, която виждаш в момента, е нещо като чудо. Онази Ким отпреди няколко години ме плашеше, плашеше ме начинът, по който бягаше от нормалния живот, след като баща ѝ изчезна. Като тийнейджърка тя просто се носеше по течението. Не искаше да прави нищо, не се интересуваше от нищо. Понякога беше добре, а после пак потъваше в някаква черна дупка. Тази история с журналистиката – и най-вече проектът „Сираците“ – ѝ даде някаква посока. Дари я с живот. По-добре да не се замислям къде може да я отведе измъкването.

– Искаш ли да говориш с нея?

– Тя е там ?! В къщата ти?

– Да. Дълга история.

– Там, в момента, в същата стая като теб?

– В друга стая, заедно със сина ми.

– Синът ти ли?

– Още една дълга история.

– Разбирам. Ами... С удоволствие ще чуя тази история, когато ти остане време да ми я разкажеш.

– Ще се радвам да го сторя. Може би след един-два дни. Нещата в момента са малко объркани.

– Ясно. Но, моля те, помни какво казах.

– Сега е най-добре да затварям.

– Добре, но... Направи, каквото можеш, Дейвид. Моля те . Не ѝ позволявай да се саморазруши.

Когато разговорът приключи, той застана пред прозореца на кабинета и се загледа към билото, без да го вижда. Как, по дяволите, някой би могъл да предпази друг човек от саморазрушаване? Долната част на дланта му отново започна да боли и това прекъсна мисълта му. Той вдигна ръка, опря я на рамката на прозореца и болката изчезна. Погледна към часовника на бюрото. След по-малко от час двамата с Ким трябваше да тръгнат за срещата с Руди Гец.

Точно сега обаче той имаше по-неотложни въпроси за решаване.

Козът. Възможността да изпрати съобщение на убиеца.

Какво трябваше да представлява съобщението?

Покана?

Да дойде къде? За да направи какво? По каква причина?

Какво би могъл да иска Пастира?

Единственото нещо, което Пастира сякаш винаги искаше, беше сигурност.

Може би Гърни беше в състояние да му предложи възможност да отстрани един от елементите на риск в живота си.

Може би възможност да отстрани противника.

Да. Това щеше да свърши работа.

Възможност да убие някого, който му създава неприятности.

И Гърни знаеше подходящото място. Идеалното място за убийство.

Той отвори чекмеджето на бюрото и взе от там визитна картичка, на която нямаше име, само номер на мобилен телефон. Извади телефона си и се обади. Попадна на гласова поща. Нямаше поздрав, никакво представяне, само безцеремонна заповед: „Заявете целта на обаждането“.

„Обажда се Дейв Гърни. Спешен въпрос. Обади ми се.“

Отговорът дойде след по-малко от минута.

– Тук е Максимилиан Клинтър. Какво става, момче? – акцентът ясно се долавяше.

– Имам една молба. Трябва да направя нещо и имам нужда от специално място, за да го направя.

– Брей, брей, брей. Нещо голямо?

– Да.

– Колко голямо точно?

– Колкото изобщо е възможно.

– Колкото изобщо е възможно. Брей, брей. Това може да означава само едно нещо. Прав ли съм?

– Не мога да чета мисли, Макс.

– Аз пък мога.

– В такъв случай няма нужда да ми задаваш въпроси.

– Това не беше въпрос, просто искане за потвърждение.

– Потвърждавам, че е нещо голямо, и те моля да използвам къщата ти за една нощ.

– Нещо против да предоставиш малко подробности?

– Още не съм ги измислил.

– Основната идея тогава.

– По-добре да не го правя.

– Имам право да знам.

– Ще поканя някого да дойде при мен там.

– Самия него?

Гърни не отговори.

– По дяволите! Това истина ли е? Намери ли го?

– Всъщност искам той да ме намери.

– В моята къща?

– Да.

– Защо ще иска да дойде там?

– Вероятно за да ме убие, стига да му дам достатъчно добра причина.

– Схващам. Планираш да прекараш нощта в хижата ми по средата на блатото Хогмероу с надеждата посред нощ да бъдеш посетен от човек, който има много добра причина да те убие. Правилно ли съм разбрал?

– Малко или много.

– И какъв е щастливият край? Секунда преди да ти отнесе главата, аз скачам от небето да те спася като някакъв шибан Батман ли?

– Не.

– Не?

– Спасявам се сам. Или пък не.

– За какво се мислиш, за армия от един?

– Прекалено несигурно е, за да включвам и други хора.

– Аз трябва да участвам.

Гърни се загледа невиждащо през прозореца. Замисли се за нестабилната купчина допускания, на която се основаваше така нареченият план. Да го направи сам, щеше да е адски рисковано. Но пък да си доведе подкрепления, особено някой като Клинтър, би било още по-рисковано.