Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Баща ти. Още ли го мразиш толкова, колкото тогава?

– Майка ми все още ли е толкова мъртва, колкото тогава?

– Моля?

– Майка ми се самоуби със сънотворни, които той ѝ предписа. Великият, гениален хирург, на когото му отнесоха гениалната тиква. Искаш ли да ти кажа една тайна? Когато ме повикаха, за да ми кажат, ги накарах да ми го повторят три пъти. Те решиха, че съм изпаднал в шок. Не бях. Бях в чиста проба еуфория и исках да се уверя, че не сънувам. Исках да чувам новината отново и отново. Това беше най-щастливият ден в живота ми!

Брустър млъкна и прикова очи в лицето на Ким. Целият излъчваше вълнение.

– Аха! – извика. – Ето го! Виждам го в очите ти!

– Какво виждаш?

– Големия въпрос.

– Какъв голям въпрос?

– Големия въпрос на всички: възможно ли е Джими Брустър да е Добрия пастир?

– Както вече казах, тази идея никога не ми е хрумвала.

– Да, но сега ти хрумна. Недей да лъжеш! Мислиш си: „Цялата тази омраза. Дали е стигала, за да убие ония шест лайна?“.

– Каза, че имаш алиби. Ако имаш алиби...

Той я прекъсна:

– Вярваш ли, че някои хора могат да бъдат физически на едно място, а духовно – на друго?

– Аз... не съм сигурна какво означава това.

– Има индийски йоги, които са били забелязвани на две различни места едновременно. Времето и пространството може би не са онова, което си мислим, че са. Изглежда, сякаш съм тук, но всъщност може да съм и другаде.

– Съжалявам, Джими, наистина не...

– Всяка нощ в мислите си обикалям с колата по тъмните пътища и търся гениални лекари – дилъри на хапчета, роботизирани лайна, и като видя някой такъв в лъскавата му лайняна кола, насочвам пистолета си към него, изравнявам мерника с точката по средата между слепоочието и ухото му. Натискам спусъка. Следва експлозия от райска светлина – бялата светлина на истината и смъртта – и половината от шибаната му глава я няма!

Скоростта и силата на барабаненето се увеличиха. Камерата приближи лицето му в едър план. Брустър се взираше с безумен поглед в Ким, сякаш чакаше реакцията ѝ, докато ожесточено дъвчеше долната си устна. Камерата отново се отдалечи и сега и двамата влязоха в кадър.

Вместо да реагира направо на думите му, Ким си пое дълбоко въздух и промени темата:

– Ходил ли си в колеж?

Той се сепна. Изглеждаше разочарован:

– Да.

– Къде?

– В Дартмут.

– Каква специалност?

Устата му леко потрепна – може би спазъм, а може би моментна секунда усмивка:

– Медицина 2.

– Изненадана съм.

– Защо?

– От онова, което каза за своите чувства към баща си, не бих помислила, че ще искаш да следваш стъпките му.

– Не съм – този път спазъмът значително повече приличаше на усмивка, макар съвсем не сърдечна. – Напуснах месец, преди да се дипломирам.

Ким се намръщи:

– Само за да го разочароваш?

– Само за да проверя дали е наясно със съществуването ми.

– И? Наясно ли беше?

– Не съвсем. Каза само, че е било глупаво да напусна. Както би казал, че е глупаво да си оставям прозореца на колата отворен, докато вали. Дори не беше ядосан. Не му пукаше достатъчно, за да се ядоса. Толкова беше спокоен за всичко, по дяволите! Да знаете само колко спокоен беше на погребението на майка ми.

– Хвърлил си доста от парите му на вятъра, като не си завършил. За това пукаше ли му?

– Той прекарваше по осем часа на ден в операционната зала, по пет дни седмично. Кучият син правеше за две седмици достатъчно пари, за да плати за четирите ми години в Дартмут. Наемът на стаята ми, издръжката и таксата за обучение не бяха нищо за него. Това важеше и за майка ми. И за мен. Караше коли, които имаха по-голямо значение за него от нас.

Ким не каза нищо. Вдигна преплетените си пръсти и ги притисна към устните си. Затвори очи, сякаш се опитваше да потуши някаква непокорна емоция. Мълчанието продължи дълго. Тя прочисти гърлото си, преди да заговори отново:

– Как живееш?

Той избухна в груб смях:

– Как живеят всички?

– Искам да кажа, как изкарваш прехраната си?

– Някакъв ироничен аргумент ли се опитваш да изтъкнеш?

– Не разбирам.

– Мислиш си, че живея от парите, които той ми е оставил. Смяташ, че парите му, които се преструвам, че мразя, всъщност ме хранят. Мислиш си „Какъв противен лицемер!“. Мислиш, че съм точно като него, че всичко, което някога съм искал, са шибаните пари!

– Нищо такова не мислех. Беше просто невинен въпрос.

Той отново остро се изсмя:

– Телевизионен репортер с невинен въпрос? Това е като шибан дявол със златно сърце. Или хирург с душа. Да, бе! Невинен въпрос!