Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Мъжът, който излезе през разкривената входна врата на верандата, беше слаб и нервен, а очите му се стрелкаха насам-натам. Носеше черни дънки и тениска със същия оранжев цвят като късата му коса и брадичка.

След като е бил в първи курс на колежа преди двайсет години, би трябвало да е поне на трийсет и седем, но изглеждаше с десет години по-млад. Афоризмът „Поставяй всичко под въпрос!“, отпечатан с удебелен шрифт върху предната част на тениската му, допълнително усилваше впечатлението за тийнейджър.

– Влезте – каза той, като подкани гостите си с нетърпелив жест към вратата. – Навън е кучи студ, мамка му!

Камерата го последва вътре. На гърба на тениската му пишеше „Властта е гадост“. Отвътре къщата бе точно толкова неприветлива, колкото и отвън. Мебелите в малката стая отпред бяха сведени до минимум и изглеждаха износени. До едната стена бе опрян безцветен диван, а до отсрещната бе поставена правоъгълна масичка с три сгъваеми стола край нея. От двете страни на дивана имаше по една затворена врата. Третата, в дъното на стаята, беше открехната и през нея се виждаше тясна кухня. Светлината идваше основно от широк прозорец над масата.

Камерата обхвана цялото тясно пространство, след което се чу гласът на Ким:

– Роби, изключи това нещо, докато се настаним.

Камерата продължи да работи. Фокусира се бавно върху крехкия червенокос мъж, който прехвърляше тежестта си от крак на крак с някаква трескава енергия. Трудно беше да се каже дали се усмихва, или гримасничи.

– Роби. Камерата. Изключи я. Моля те !

Независимо от властния тон на Ким, записът продължи още десетина секунди, преди екранът да потъмнее.

Когато картината и звукът се възстановиха, Ким и Джими Брустър вече седяха един срещу друг на масата. Ъгълът и рамкирането на кадъра предполагаха, че Мийс вероятно е седнал с камерата някъде на дивана.

– Добре – започна Ким с онзи ентусиазъм, който Гърни помнеше от деня, в който я срещна. – Нека направо да започваме. Искам още веднъж да кажа, Джими, колко ценя желанието ти да участваш в този документален проект. Впрочем, как предпочиташ да те наричам – Джими или господин Брустър?

Той поклати глава – кратко, рязко движение:

– Няма значение. Все едно.

После започна леко, но отсечено да барабани с нокти по плота на масата.

– Добре. След като ти е все едно, ще те наричам Джими. Както обясних, докато камерата беше изключена, разговорът ни в момента е предварителен преглед на някои въпроси, които ще ти задам впоследствие при по-официални...

Той рязко спря да барабани и я прекъсна:

– Смяташ ли, че аз съм го убил?

– Моля?

– Всички тайничко се чудят на това.

– Съжалявам, Джими, но не разбирам...

Той я прекъсна отново:

– Само че, ако го бях убил аз, би трябвало да съм ги изтрепал всичките. Точно затова не могат да ме арестуват, защото имам алиби за първите четирима.

– Напълно се обърках, Джими. Никога не съм си и помисляла, че си убил...

– Иска ми се да бях.

Ким замълча, смаяна.

– Иска ти се... да беше убил баща си?

– Както и всички останали. Да ти приличам на Добрия пастир?

– Какво?

– Имам предвид дали изглеждам така, както си представяш, че изглежда Добрия пастир?

– Никога... в действителност никога не съм си го представяла.

Брустър отново започна да барабани с нокти:

– Защото е извършил всичко по тъмно ли?

– По тъмно? Не, просто... просто никога не съм си го представяла, нямам идея защо.

– Мислиш ли, че е чудовище?

– Физически... дали е чудовище?

– Физически, психически, духовно – няма значение как, всякак. Смяташ ли го за чудовище?

– Убил е шест души.

– Шест чудовища. Което го прави герой, нали?

– Защо мислиш, че всичките му жертви са били чудовища?

Докато водеха този разговор, камерата постепенно се приближаваше – като неканен гост, който пристъпва на пръсти – сякаш искаше да изследва и най-дребното движение или бръчица на лицата им.

Клепачите на Джими Брустър потрепваха, но без да мигат напълно:

– Просто е. Потрошаваш сто хиляди за някаква си кола – за шибана кола ! – значи на практика си зловредно дяволско лайно.

Гласът му беше напрегнат и обвинителен. И той, както и всичко останало у Джими, беше значително по-незрял от реалните му години. Изглеждаше и говореше по-скоро като разтревожен член от гимназиален клуб по шах, отколкото като мъж в края на трийсетте.

– Дяволско лайно? Това ли мислеше за баща си?

– За великия хирург? За тая шибана твар, скапания хирург, дето само гребеше пари?