Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– Кога?

– Сега. От тази вечер.

– Имах предвид кога им го предложи?

– Обадих се на път за вкъщи от Саспарила. Фактът, че са получили онова съобщение по пощата, означава, че подателят знае къде живее Кайл. Затова си помислих, че може би ще е по-безопасно...

Мадлин се намръщи:

– „Подателят“ знае къде живеем и ние .

– Ами просто... ще се чувствам по-добре, ако са тук. Може би заради предимството да сме повече хора заедно.

Храниха се мълчаливо в продължение на няколко минути. После Мадлин остави вилицата и макар чинията ѝ да бе наполовина пълна, я побутна към центъра на масата. Гърни я погледна:

– Има ли нещо?

– Дали има нещо?! – тя го изгледа невярващо. – Ти наистина ли ми зададе този въпрос?

– Не, исках да кажа, че... Божичко, не знам какво искам да кажа.

– Изглежда, че целият ад се е продънил – отбеляза тя. – Съвсем буквално.

– Не мога да не се съглася.

– Е, какъв е планът ти?

Беше му задала същия въпрос след опожаряването на плевнята. Сега беше още по-обезпокоително, защото ситуацията се бе влошила с ужасяваща бързина. Хора умираха със забити в сърцата шишове за лед. Екипът от ФБР беше настроен по-скоро да клевети Гърни и да се защитава, отколкото да разкрива истината. Холдънфийлд му бе нанесла коварен удар с онова за „мозъчната травма“ и „психическото увреждане“ – боеприпаси, които беше предоставила на Траут. В момента Булърд му бе поне наполовина съюзник, но Гърни знаеше колко бързо може да се изпари този съюз, ако тя реши, че е в неин интерес да сключи примирие с Траут.

Това обаче не беше всичко. Под и отвъд плетеницата от грозни подробности и конкретни заплахи той имаше чувство за ускоряване на злото, усещането за някаква безлична гибел, която се спуска към него, Ким, Кайл и Мадлин. Какъвто и да беше онзи дявол, за който аудиозаписът в мазето предупреждаваше да не се дърпа за опашката, сега той беше буден и бродеше наоколо. А единственият план, с който Гърни разполагаше, беше решимостта да продължи да изучава парчетата на пъзела, да продължи да търси скритата картина, да продължи да подбутва официалната къщичка от карти, докато се срине или докато защитниците ѝ успеят да го отблъснат.

– Нямам план – отвърна той. – Но ако имаш време, бих искал да изгледаш нещо заедно с мен.

Тя погледна към големия стенен часовник:

– Разполагам с около час, може би малко по-малко. Имаме още една среща в клиниката. Какво искаш да видя?

Той я поведе към кабинета и докато сваляше на компютъра видеофайла с Джими Брустър, който му беше изпратила Ким, ѝ обясни малкото, което знаеше за него. Двамата се настаниха на столовете пред монитора. Видеото започваше със сцена, която явно бе заснета от пътническата седалка на колата на Ким. Автомобилът се приближи до една табела, стърчаща от преспа сняг край пътя. На нея пишеше, че навлизат в Търнуел – почти несъществуващото село в северната част на Кетскил, където Джими Брустър си прибираше пощата. В действителност се оказа, че домът му се намира доста по-нагоре сред хълмовете, далеч от мрачните скупчени една до друга порутени къщи и изоставени магазини в самото село. Единствените работещи заведения и обществени сгради бяха бар с мръсен преден прозорец, бензиностанция с една колонка и тухлена пощенска станция, голяма приблизително колкото гараж. Колата на Ким – и видеото – продължиха по тесния път, ограден от двете страни с преспи, зад които се виждаха още порутени сгради. Дърветата наоколо изглеждаха така, сякаш бяха отдавна загинали, а не просто временно оголели.

Докато възприемаше тези впечатления, Гърни изведнъж осъзна колко се отличават Търнуел и Уилямстаун, където бе живял бащата на Джими. Макар и двете да бяха в провинцията, разликата бе от земята до небето. Той се зачуди дали културният и естетическият контраст са умишлени. Въпросът все още го занимаваше, когато видеото продължи. Другият въпрос беше кой държи камерата. Би трябвало да е Роби Мийс, следователно това посещение беше направено преди раздялата.

Колата забави ход, когато наближи малка къща вдясно. Къщата и неприветливият имот около нея показваха агресивно незачитане на външния облик. Нямаше нещо – от стълбовете, които поддържаха провисналия над килнатата верандата покрив, до вратата на прилежащата пристройка, – което да е разположено под прав ъгъл с нещо друго. Според опита на Гърни крещящото незачитане на концепцията за деветдесет градуса обикновено беше признак за бедност, физическа неспособност, депресия или когнитивни разстройства.