Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

Тя го изгледа неотстъпчиво:

– Кажи ми, че не намекваш, че убийствата на Добрия пастир са имали шест различни мотива вследствие на личния живот на всяка от шестте жертви поотделно.

– Това би било абсурдно, нали?

– Да. Точно толкова абсурдно, колкото и идеята, че шестте еднотипни автомобила са подбрани случайно.

– Не мога да споря с теб по този въпрос.

– Добре, тогава. Толкова за непоетите пътища. Преди малко спомена фактора време като един от въпросите, които се въртят в неспокойния ти ум. Имаш ли конкретни идеи по този повод?

– Нищо конкретно в момента. Понякога внимателното вглеждане в това кога се е случило нещо, може да се окаже таен вход към разбирането защо се е случило. Между другото, забележката за неспокойните ми нощи ми напомни нещо, което исках да ти кажа. Оказа се, че Пол Мелани, синът на Бруно Мелани и участник в проекта на Ким, има разрешително за „Пустинен орел“.

– Кога го е получил?

– Нямам достъп до тази информация.

– Наистина ли? – тя замълча. – Като заговорихме за достъпа до информация, мисля, че агент Траут проявява интерес към този въпрос.

– Знам. Губи си времето. Но ти благодаря, че го спомена.

– Той проявява интерес и към плевнята ти.

– Откъде знаеш?

– Дейкър ми каза, че плевнята ти е изгоряла при подозрителни обстоятелства, че следователят по палежите намерил тубата ти за бензин скрита някъде и че трябва да проявя повишено внимание, когато си имам работа с теб.

– И какво ти говори това ?

– Че не те харесват особено.

– Какво откритие!

– Матю Траут може да е неприятен враг.

– В живота на всеки понякога вали. 3

Булърд кимна, почти се усмихна. След това взе телефона си:

– Анди? Трябва да издириш информация за разрешително за пистолет... Пол Мелани... Да, същият... За „Пустинен орел“... Казаха ми, че има такъв, но големият въпрос е кога го е взел... Датата на първоначалното разрешително... Точно така... Благодаря.

Храниха се в мълчание още известно време, довършиха ордьоврите и голяма част от пицата, а в същото време от трите телевизионни екрана гърмяха кратки представяния на различни риалити програми на РАМ.

Имаше шоу, наречено „Влакче на ужасите“, което явно представляваше състезание между четирима мъже и четири жени. Участниците трябваше да качат и после да свалят, или да свалят и после да качат възможно най-много килограми в рамките на двайсет и шест седмици, като през този период са принудени да са непрекъснато заедно. Предишната победителка беше стигнала от 59 до 118 кг, а след това бе свалила до 58,5 кг, като по този начин бе спечелила и двете бонус награди – „Двойно нагоре“ и „Наполовина надолу“.

Докато Гърни се чудеше дали Америка има специален патент върху медийната лудост, или целият свят колективно си е изгубил ума, телефонът му изпиука. Беше получил текстово съобщение от Ким, в което се казваше да провери електронната си поща за файла с видеозаписа на разговора с Джими Брустър. Като видя името ѝ на екрана, се сети за друга логистична подробност. Обърна се към Булърд, която правеше знак на сервитьора да донесе сметката.

– Предполагам, че ще искаш да провериш в лабораторията в Олбъни и копието на Ким Корасон от новото съобщение на Пастира. Какво искаш да направи с него?

– Къде е тя сега?

– В апартамента на сина ми в Манхатън.

Булърд се поколеба за секунда или две, сякаш складираше този факт в ума си, за да го обмисли по-късно.

– Нека го занесе в централата на нюйоркската полиция, в отдела за връзка с щатската. Като се върнем в управлението, ще ти дам инструкциите, които ще трябва да го придружават.

Гърни се канеше да пъхне телефона обратно в джоба си, когато му хрумна, че Булърд може да се интересува от видеото с Брустър.

– Между другото, лейтенант, преди известно време Ким интервюира Джими Брустър, един от така наречените сираци. Той е този, който...

Тя кимна:

– Който мразел баща си, хирурга. Четох за него в купчината документи, които ми стовари Дейкър.

– Правилно. Е, Ким току-що ми изпрати копие на видеото от интервюто си с него. Искаш ли го?

– Разбира се, че го искам. Можеш ли да ми го изпратиш веднага?

Когато се върнаха в заседателната зала, Траут, Дейкър и Холдънфийлд вече седяха на масата. Въпреки че Гърни и Булърд закъсняха само с няколко минути, Траут хвърли кисел поглед към часовника си.

– Трябва да ходите някъде другаде ли? – попита Гърни с небрежен тон и учтива усмивка, които едва прикриваха опасно високото ниво на враждебност.