Джон Вердън - Не дърпай дявола за опашката

– За какво се планира да се използват тези списъци? – попита Траут.

– База данни, в която ще можем да проверим имената по документи за самоличност на всички заподозрени, когато станат достъпни – обясни Клег.

Траут го изгледа скептично, но не каза нищо повече. Гърни се чувстваше неудобно от факта, че вече има отговора, който Клег търси. Обикновено предпочиташе максималната откритост. Но в този случай се страхуваше, че ако го оповести, само ще предизвика отвличане на вниманието и губене на ценно време, като насочи следите към Клинтър.

Клинтър, в края на краищата, не можеше да е Добрия пастир. Той беше странен. Може би луд. Но зъл? Не, почти със сигурност не беше зъл.

Имаше обаче и друга причина да запази мълчание, която бе по-малко обективна. Не искаше да изглежда като човек, който познава Клинтър твърде добре или пък му е твърде близък и са на една „дължина на вълната“. Не желаеше подобна асоциация да хвърли сянка върху него самия. По време на обяда в Бранвил Холдънфийлд вече беше подхвърлила предположението за посттравматично стресово разстройство. В миналото Макс Клинтър също бе получил такава диагноза. На Гърни не му допадаше идеята да му лепват подобни етикети.

Клег беше към края на доклада си:

– Изследват се отпечатъците от гуми на паркинга на „Лейксайд кълижън“, на експертите по превозните средства са изпратени снимки за определяне на съвпадения по оригинално оборудване и резервни части. Разполагаме с добри успоредни отпечатъци. Стискаме палци дължината на полуоските да е уникална – той вдигна поглед от екрана на устройството, от което четеше. – С тази информация разполагам към момента, лейтенант.

– Имаме ли час, в който са обещали да ни се обадят с резултатите от физическия анализ на съобщението на Пастира – мастило, хартия, принтер, латентни отпечатъци по адресния формуляр, вътрешния плик и така нататък?

– Казаха, че ще имат по-голяма яснота в рамките на следващия час.

Булърд кимна:

– А изходящото известяване?

– Едва в началото сме. Имаме предварителен списък с членовете на семействата в биографичните материали, предоставени от агент Дейкър. Доколкото знам, в момента по предложение на господин Гърни се опитваме да се свържем с госпожица Корасон във връзка с нейния списък с актуални телефонни номера. Карли Мадън от сектор „Обществена информация“ помага да се формулира подходящо съобщение.

– Тя наясно ли е с целта на съобщението – да се предаде сериозно предупреждение, но без да предизвика паника , както и колко е важно то да е точно?

– Да, изяснено ѝ е.

– Добре. Бих искал да видя черновата, преди да започнат обажданията. Нека задвижим нещата на този фронт възможно най-скоро.

Усещането на Гърни за тази жена се потвърждаваше. Тя поглъщаше стреса като витамини. Работата вероятно беше единственият ѝ наркотик. „Възможно най-скоро“ сигурно беше начинът, по който искаше да става всичко. И противниците ѝ трябваше да се пазят. Булърд огледа присъстващите:

– Въпроси?

– Задействали сте твърде много неща едновременно – отбеляза Траут.

– Нищо ново.

– Искам да кажа, че от един момент нататък всички ние се нуждаем от помощ.

– Несъмнено. Спокойно можете да ми се обадите, ако някога се озовете в такава ситуация.

Траут се разсмя – толкова топло и музикално, колкото звучи стартерът на кола с изтощен акумулатор.

– Просто исках да ви напомня, че на федерално ниво разполагаме с някои ресурси, каквито може би нямате в Обърн или Саспарила. А колкото повече се изяснява връзката между това ново убийство и стария случай, толкова по-силен ще става институционалният натиск и върху двама ни да се използват федералните ресурси.

– Това може и да стане утре. Но днес си е днес. Нека караме ден за ден, както се казва.

Траут се усмихна – механично изражение, което подхождаше на смеха му:

– Аз не съм философ, лейтенанте. Просто съм реалист и казвам как стоят нещата и как точно ще стане в този случай. Предполагам, че може и да го пренебрегвате, докато се случи. Но трябва да се набележат някои основни правила и начини за комуникация, като се започне сега.

Булърд погледна часовника си:

– Всъщност това, което започва сега, е кратка обедна почивка. Точно дванайсет на обяд е. Предлагам да се съберем отново в 12,45 часа, за да обсъдим въпросните правила и начини. А след това да свършим някаква действителна работа, стига основните правила да го позволяват – сарказмът ѝ бе смекчен от усмивка. – Машините за кафе и закуски в тази сграда са ужасни. Хората от Олбъни искат ли да им препоръчаме някое добро място за обяд?